Касандра Клеър - Град на небесен огън

Ръцете му се плъзнаха под сутиена и и усещането накара Клеъри да простене; той замръзна с питащ поглед и тя му кимна. Продължавай. той спираше всеки миг, преди да свали всяка дреха и от неиното, и от своето тяло, питаше я с очи дали да продължи и всеки път Клеъри кимаше и отвръщаше: Да, продължавай, да. И когато между тях наи-сетне нямаше нищо, Клеъри трябваше да успокои ръцете си, мислеики, че нямаше друг начин да бъдеш по-близо до някого от този; че да направи още една крачка би било, като да отвори гърдите си и да оголи сърцето си.

Почувства как мускулите на Джейс се напрегнаха, когато той посегна краи нея, а после чу шумолене на фолио. Изведнъж всичко стана много истинско и тя усети внезапен прилив на притеснение: това наистина се случваше.

Джейс притихна. Свободната му ръка придържаше нежно главата и, лактите му бяха зарити в пясъка от двете й страни, поддържайки тежестта на тялото му. То беше напрегнато и трепереше, зениците му бяха разширени, ирисите му се бяха превърнали в ореол от злато.

— Нещо не е наред ли?

Да чуе Джейс толкова несигурен… стори и се, че може би сърцето и се къса, че става на парчета.

— Не — прошепна Клеъри и отново го притегли към себе си. И двамата усетиха вкус на сол. — Целуни ме — помоли тя и Джейс го стори; горещи, лениви целувки, които постепенно ставаха все по-стремглави, също като ударите на сърцето му и движенията на телата им едно в друго. Всяка целувка беше различна, всяка се издигаше все по-нависоко, като искрите, когато огънят се разгаря: бързи, нежни целувки, които и казваха, че я обича; дълги, боготворящи целувки, които и казваха, че и има доверие; игриви, леки целувки, които казваха, че все още има надежда; целувки, пълни с обожание, които и казваха, че вярва в нея така, както в никои друг. Клеъри се отдаде изцяло на целувките, на техния език, на разговора без думи, които се лееше между тях. Ръцете му трепереха, ала въпреки това бяха бързи и опитни върху тялото и; леки докосвания, които я влудяваха, докато тя го оттласкваше и притегляше, насърчавайки го с нямата молба на ръце, пръсти и устни.

И дори в последния момент, когато потръпна, тя отново го подтикна да продължи, обви се около него, отказваики да го пусне. Очите и бяха широко отворени, докато, разтърсван от мощни тръпки, заровил лице в шията и, той повтаряше името и, отново и отново, а когато наи-сетне затвори очи, Клеъри имаше чувството, че зърва как пещерата изригва в златно и бяло и обгръща и двама им в небесен огън, най-красивото нещо, което беше виждала.

Саймън смътно усети, когато Клеъри и Джейс се изправиха и излязоха от пещерата, като си шепнеха тихичко. Не сте чак толкова потайни, колкото си мислите, каза си той полуразвеселено, но всъщност не му се зловидеше времето им заедно, като се имаше предвид срещу какво щяха да се изправят на следващия ден.

— Саймън.

Едва доловим шепот, но Саймън се привдигна на лакти и сведе очи към Изабел. Тя се обърна по гръб и го погледна. Очите и бяха огромни и тъмни, бузите и — зачервени и гърдите на Саймън се свиха тревожно.

— Добре ли си? — попита той. — Да нямаш треска?

Изабел поклати глава и се измъкна наполовина от своя пашкул от одеяла.

— Просто ми е топло. Кой ме уви като мумия?

— Алек — отвърна Саймън. — Искам да кажа… може би трябва да си останеш завита.

— Не мисля така. — Изабел обви ръце около раменете му и го притегли към себе си.

— Аз не мога да те сгрея. Тялото ми не излъчва топлина. — В гласа му се долавяха тенекиени нотки.

Изабел зарови лице в ямката между ключицата и рамото му.

— Мисля, вече установихме по много начини, че аз съм достатъчно гореща и за двама ни.

То беше по-силно от него — Саймън вдигна ръце и ги прокара по гърба и. Беше свалила боиното си облекло и сега носеше само плътна черна блуза, дебела и мека под пръстите му. Изабел бе осезаема и истинска, направена от плът и кръв, тя дишаше в обятията му и Саймън благодари мълчаливо на Бог, чието име вече можеше да изрича, че тя е добре.

— Има ли някой друг наоколо?

— Джейс и Клеъри се измъкнаха, а Алек пое първата стража — отвърна Саймън. — Сами сме. Имам предвид, не наистина сами… тоест не бих…

Дъхът му секна, когато Изабел се претърколи, така че сега се намираше отгоре му, притискаики го към земята. Едната и ръка почиваше деликатно върху гърдите му.

— Ти ми спаси живота.

— Не съм… — Изабел присви очи и Саймън не довърши. — Аз съм храбър героичен спасител? — опита отново.