Касандра Клеър - Град на небесен огън

Мускулите му бяха напрегнати под ръцете и; тялото му вибрираше от напрежение. Клеъри се наведе, за да докосне устните му със своите, да пропъди напрежението с целувка, но той се отдръпна, прехапал долната си устна толкова силно, че тя побеля.

— Клеъри — каза дрезгаво. — Почакай, просто… почакай.

За миг на Клеъри и се зави свят. Джейс обичаше да се целува; можеше да го прави с часове и страшно го биваше в това. И не беше, като да няма желание. Имаше, и още как. Тя обви по-здраво крака около хълбоците му и попита несигурно:

— Всичко наред ли е?

— Трябва да ти кажа нещо.

— О, не. — Тя отпусна глава на рамото му. — Е, добре. Какво?

— Помниш ли, когато прекрачихме в това царство и на всеки му се яви нещо? — попита той. — А аз ви казах, че не съм видял нищо.

— Не е нужно да ми казваш какво си видял. — Гласът на Клеъри беше мек. — То си е само твоя работа.

— Напротив, нужно е. Ти трябва да знаеш. Видях стая, в която имаше два трона от злато и слонова кост, а през прозорците видях света и той беше изпепелен. Също като това място, само че онази разруха беше по-скорошна. Пожарищата все още горяха, а небето беше пълно с ужасяващи летящи твари. Себастиан седеше на единия трон, а аз — на другия. Ти също беше там, там бяха и Алек, Изи, Макс… — той преглътна. — Само че бяхте в клетка. Голяма клетка с огромен катинар на вратата. Знаех, че аз съм ви затворил там, пак аз бях завъртял ключа. Ала не изпитвах разкаяние. Изпитвах… триумф. — той изпусна дъха си с усилие. — Вече може да ме отблъснеш отвратено. Всичко е наред.

Но разбира се, че не беше наред; нищо в тона му — глух, сподавен и безнадежден — не беше наред. Клеъри потрепери в ръцете му; не от ужас, а от съжаление и от напрежението да узнае колко крехка бе вярата на Джейс в самия него и колко внимателно трябваше да подбере отговора си тя.

— Демонът ни показа онова, което си мислеше, че искаме — каза тя наи-сетне. — Не онова, което деиствително желаем. Обърка някои неща и именно така успяхме да се освободим. Докато те открием, ти вече се бе отскубнал от хватката му без ничия помощ. Така че видението, което ти е изпратил, не е било това, което искаш. Докато си раснал при Валънтайн, той е контролирал всичко и нищо, което си обичал, не е било сигурно. Демонът е надникнал в теб и е видял именно това — фантазията на онова дете да контролира напълно света, така че нищо лошо да не сполети онези, които обича. Ето какво е видял и е опитал да ти даде, ала не за това мечтаеш ти, не и наистина. — Тя го докосна по бузата. — Част от теб все още е онова малко момче, което мисли, че да обичаш, означава да унищожаваш, ала ти се учиш. Учиш се всеки ден.

В продължение на един миг Джейс се взираше изумено в нея с полуотворени устни. Клеъри усети как бузите и пламват. Гледаше я така, сякаш тя бе първата звезда, изгряла в небето, чудо, огряло лицето на света, в което той едва можеше да повярва.

— Нека… — започна той, но не довърши. — Може ли да те целуна?

Вместо да кимне, Клеъри се наведе и допря устни в неговите. Ако първата им целувка във водата приличаше на експлозия, тази бе като слънце, изригнало в свръхнова. Беше настойчива, изпепеляваща, жадна целувка; леко ухапване по долната и устна, а после езиците и зъбите им се сблъскаха; и двамата се притискаха силно един в друг, за да бъдат близо, колкото се може по-близо. Сякаш бяха залепнали един за друг — кожа и дрехи, опияняваща смесица от студената вода, горещината на телата им и плъзгането на мокра кожа върху мокра кожа.

Ръцете му я обвиха напълно и ето че Джейс излизаше от езерото, понесъл я на ръце, а водата се стичаше на ручеичета от тях. той коленичи върху пясъка и нежно положи Клеъри върху купчинката с дрехите им. За миг тя опита да се залови за нещо, но после се отпусна и го притегли към себе си, целуваики го страстно, докато той не простена и прошепна:

— Клеъри, не мога… трябва да ми кажеш… не мога да мисля…

Тя зарови пръсти в косата му и се отдръпна мъничко, само колкото да види лицето му. То беше зачервено, очите му — черни от желание, косата му, започнала да се накъдря, докато изсъхваше, падаше в очите му. Клеъри подръпна лекичко кичурите между пръстите си.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Всичко е наред. Не е нужно да спираме.

Искам го. — Тя го целуна, бавно и настойчиво. — Искам го, ако и ти го искаш.

— Ако и аз го искам? — В мекия му смях се долавяше необуздана нотка. — Нима не го виждаш?

А после той отново я целуваше; засмука долната и устна, плъзна се надолу по шията и, по ключицата, докато тя прокарваше ръце по тялото му, освободена от мисълта, че може да го докосва колкото си поиска, както си поиска. Струваше и се, че го рисува; пръстите и проследяваха очертанията на тялото му, извивката на гърба му, плоския корем, вдлъбнатините над хълбоците му, мускулите на ръцете му. Сякаш, като картина, той оживяваше под допира й.