Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Не знаех, че името ти е Бартолъмю. — Тя взе ръката му и я стисна в окървавената си шепа. Около тях глутницата продължаваше да скандира.

— Мая, Мая, Мая.

Бат затвори очи.

— Всеки си има своите тайни.

— Като че ли няма особена разлика. — Джейс се беше свил в мястото на прозореца в тяхната таванска стаичка с Алек. — Все едно сме в затвор.

— Възможно ли е да е страничен ефект от факта, че къщата е обградена от въоръжени стражи? — предположи Саймън. — Така де, просто едно предположение.

Джейс му хвърли подразнен поглед.

— Какъв е този непреодолим порив у мунданите да казват очевидното? - той се приведе напред и погледна през прозореца. Саймън може и да преувеличаваше малко, ала само малко. Тъмните фигури, които стояха на ключови позиции около къщата на инквизитора, може и да бяха невидими за нетренираното око, но не и за това на Джейс.

— Аз не съм мундан. — В гласа на Саймън се прокрадна остра нотка. — И какъв е този непреодолим порив у ловците на сенки да си докарват смъртта, както и тази на всички, на които държат?

— Стига сте се карали. — Алек се беше облегнал на стената в типична мислителска поза, подпрял брадичка върху ръката си. — Стражите са тук, за да ни пазят, не да ни попречат да излезем. Погледнете нещата в правилната им светлина.

— Алек — заяви Джейс, — познаваш ме от седем години. Кога съм поглеждал каквото и да било в правилната светлина?

Алек го изгледа свирепо.

— Все още ли ми се сърдиш, задето ти строших телефона? — попита Джейс. — Защото ти пък ми строши китката, така че мен ако питаш, сме квит.

— Беше навехната — поправи го Алек. — Не счупена. Навехната.

— Кой спори сега? — подхвърли Саймън.

— Ти да мълчиш. — Алек махна към него с изражение на смътна погнуса. — Всеки път, щом те погледна, си спомням как влизам тук и те виждам омотан около сестра ми.

Джейс се изпъна.

— За това не съм чул.

— О, я стига… — каза Саймън.

— Изчерви се — отбеляза Джейс. — И понеже си вампир и почти никога не се изчервяваш, това трябва да е адски пикантно. И странно. Имаше ли намесени велосипеди по някакъв причудлив секси начин? Прахосмукачки? Чадъри?

— Големи чадъри или от малките, които ги слагат в питиетата? — уточни Алек.

— Какво значение има… — започна Джейс, но така и не довърши, защото в този миг в стаята влязоха Клеъри и Изабел, водещи за ръка малко момиченце.

След миг на шокирано мълчание, Джейс я позна — Ема, момичето, което Клеъри бе изтичала да утеши посред заседанието на Съвета. Онова, което го бе погледнало с почти неприкрито благоговение, сякаш той беше герои. Не че имаше нещо против да го боготворят като герои, но беше малко странно едно дете да се появи изневиделица насред разговор, които, не можеше да го отрече, беше започнал да става доста неудобен.

— Клеъри — каза той. — Да не си отвлякла Ема Карстерс?

Клеъри го погледна сърдито.

— Не. Сама дойде.

— Влязох през един от прозорците — услужливо обясни Ема. — Като в "Питър Пан”.

Алек понечи да възрази и Клеъри вдигна свободната си ръка, за да му попречи; другата почиваше върху рамото на Ема.

— Може ли всички да замълчите за малко? — каза тя. — Да, не би трябвало да е тук, но си има причина да дойде. Разполага с информация.

— Точно така — потвърди Ема с тъничкия си решителен глас. Всъщност беше само с една глава по-ниска от Клеъри, но Клеъри беше дребничка. Ема вероятно щеше да стане висока един ден. Джейс се опита да си припомни баща и, Джон Карстерс… сигурен бе, че го е виждал на събиранията на Съвета, и си помисли, че се сеща за висок рус мъж. Или пък беше тъмнокос? Семейство Блекторн си ги спомняше, разбира се, ала семейство Карстерс бяха избледнели в паметта му.

Клеъри отвърна на острия му поглед с такъв, които казваше: "Бъди мил". Джейс затвори уста. Никога не се беше замислял дали харесва деца, или не, макар че винаги му беше приятно да си играе с Макс. Макс страшно го биваше в стратегиите за такова малко момче и Джейс обичаше да му поставя загадки. Това, че Макс боготвореше земята, по която той стъпваше, също не пречеше.

Джейс си спомни дървения воиник, които беше дал на Макс, и затвори очи, обзет от внезапна болка. Когато отново ги отвори, видя, че Ема го гледа. Не така, както го беше погледнала, когато я откри заедно с Клеъри в Гард, с онова сепнато, полувпечатлено, полууплашено изражение, което казваше "Ти си Джейс Лайтууд", а някак разтревожено. Всъщност цялата и стойка беше смесица от увереност, за която Джейс бе сигурен, че е престорена, и истински страх. Родителите и са мъртви, каза си той, загинали бяха едва преди няколко дни. Спомни си онова време преди седем години, когато самият той се бе изправил пред семеиство Лайтууд със знанието, че баща му току-що е умрял, и с горчивия привкус на думата "сирак", отекваща в ушите му.