Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Мислиш, че може би вече не ме обича — рече Закарая. — След всичкото това време.

Джия не отговори. Та нали всъщност мислеше точно това.

— Основателен въпрос — продължи Закарая. — И навярно е така. Ала докато тя е жива, докато е добре и е щастлива, аз също ще открия начин да бъда щастлив, дори и да не бъда до нея. — той погледна към кладите, към удължаващите се сенки на мъртвите. — Кое е тялото на младия Лонгфорд? Онзи, който уби своя парабатай?

— Онова там — посочи Джия. — Защо искаш да знаеш?

— Това е наи-лошото, което мога да си представя да ми се наложи да направя. Не бих намерил достатъчно смелост, за да го сторя. След като някои е успял, бих искал да му отдам последната си почит — отвърна Закарая и се отправи през покритата със снежец земя към кладите.

— Погребението свърши — каза Изабел. — Или поне вече не се издига пушек.

Тя седеше на перваза в стаята си в къщата на инквизитора. Стаята беше малка, с бели стени и завеси на цветя. Съвсем не в неин стил, помисли си Клеъри, но разбира се, трудно би било да пресъздадат неината обсипана с пудра и брокат стая от Ню Йорк за толкова кратко време.

— Онзи ден четох Кодекса си. — Клеъри закопча и последното копче на синята вълнена жилетка, в която се беше преоблякла. Не бе в състояние да остане и секунда повече с пуловера, които носеше през целия вчерашен ден, с които бе спала и които Себастиан беше докоснал. — И си мислех. Мунданите непрекъснато се убиват един друг. Ние… те… водят воини, толкова много воини, избиват се, но това е първият път, когато нефилими са били принудени да убият други ловци на сенки. Когато с Джейс се мъчехме да убедим Робърт да ни пусне да отидем при Цитаделата, не разбирах защо толкова упорства. Ала мисля, че сега ми е ясно. Според мен не е можел да повярва, че ловци на сенки биха могли да представляват заплаха за други ловци на сенки. Въпреки всичко, което им бяхме разказали за Бурен.

Изабел се изсмя отсечено.

— Колко великодушно от твоя страна. — Тя притисна колене до гърдите си. — Знаеш ли, майкати веднъж ме взе със себе си в Елмазената цитадела. Казаха, че от мен би излязла добра Желязна сестра.

— Видях ги по време на битката — каза Клеъри. — Сестрите. Бяха красиви. И страшни. Като да гледаш огън.

— Само че те не могат да се омъжват. Не могат да бъдат с никого. Живеят вечно, ала нямат… нямат истински живот. — Изабел облегна брадичка върху коленете си.

— Има наи-различни начини да се живее — рече Клеъри. — А и виж брат

Закарая…

Изабел вдигна очи.

— Днес чух родителите ми да говорят за него, докато отиваха на заседанието на Съвета. Казаха, че случилото се с него е чудо. Не съм чувала някои да е престанал да бъде Мълчалив брат. Искам да кажа, те могат да умрат, но да развалят магиите? Би трябвало да е невъзможно.

— Доста неща би трябвало да са невъзможни. — Клеъри прокара пръсти през косата си. Искаше да се изкъпе, ала не бе в състояние да понесе мисълта да бъде сама там, под водната струя. Да мисли за майкаси. За Люк. Възможността да изгуби дори един от тях, да не говорим пък и двамата, бе ужасяваща като мисълта да бъде изоставена насред морето — мъничка човешка точица, заобиколена от хиляди мили вода наоколо и под нея, а над главата и — единствено пусто небе. Нищо, което да бъде неин пристан.

Тя механично започна да разделя косата си на две плитки. Миг по-късно Изабел се появи зад нея в огледалото.

— Нека аз го направя — рязко каза тя и като пое кичурите от ръцете и, започна да ги сплита с опитни пръсти.

Клеъри затвори очи и за миг си позволи да се отдаде на усещането някои друг да се грижи за нея. Когато беше малка, майкаи сплиташе косата и всяка сутрин, преди Саймън да доиде да я вземе за училище. Спомни си навика му да развързва панделките и, докато тя рисуваше, да ги крие на разни места (джобовете и, раничката й) и да чака тя да забележи и да го замери с някой молив.

Понякога и беше трудно да повярва, че е имало време, когато животът и бе толкова нормален.

— Ей! — посмушка я Изабел. — Добре ли си?

— Да. Добре съм. Всичко е наред.

— Клеъри.

Клеъри изведнъж почувства, че Изабел е сложила ръка върху неината и бавно разтваря пръстите и. Дланта и беше мокра. Едва сега Клеъри си даде сметка, че стиска една от фибите на Изабел толкова силно, че ръбовете се бяха забили в дланта й и по китката й се стичаше кръв.

— Аз… аз дори не си спомням кога съм я взела — каза тя вцепенено.

— Дай ми я. — Изабел я издърпа от ръката й. — Изобщо не си добре.