Касандра Клеър - Град на небесен огън

Жълто победния марш осветява, зелено — разбито сърце утешава.

За демонските сили е сребро и бронз, решим ли да призовем зло.

Кост за онези, които не остаряват.

Брат Енок, в одеждите си с цвят на кост, крачеше нагоре-надолу покраи редицата с клади. Ловци на сенки стояха или коленичеха, или хвърляха шепи от белите цветя от Аликанте, които цъфтяха дори през зимата.

— Консул Пенхалоу — разнесе се мек глас до рамото и и когато се обърна, Джия видя до себе си брат Закарая — или по-точно момчето, което някога беше брат Закарая. — Брат Енок каза, че искате да говорите с мен.

— Брат Закарая — започна Джия, ала после спря. — Има ли друго име, с което би искал да те наричаме? Онова, което си носил, преди да станеш брат Закарая?

— Засега Закарая ще свърши работа — отвърна той. — Все още не съм готов да си върна старото име.

— Чух — започна Джия и поспря, защото онова, което предстоеше, не беше лесно, — че една от магьосниците от Спираловидния лабиринт, Тереза Греи, е някои, когото си познавал и на когото си държал през живота си на смъртен. А за човек, които е бил Мълчалив брат толкова дълго, колкото теб, това трябва да е голяма рядкост.

— Тя е единственото, останало ми от онова време — отвърна Закарая. — Тя и Магнус. Щеше ми се да бях имал възможност да поговоря с него, преди той…

— Искаш ли да отидеш в Спираловидния лабиринт? — прекъсна го Джия.

Закарая сведе учуден поглед към нея. Изглеждаше на възрастта на дъщеря и, помисли си тя; миглите му бяха невъзможно дълги, очите му — едновременно младежки и стари.

— Освобождавате ме от Аликанте? Не се ли нуждаете от всички воини?

— Ти служи на Клеива повече от сто и триисет години. Не можем да искаме повече от теб.

Закарая погледна към кладите и черния дим, който се стелеше във въздуха.

— Колко всъщност знаят в Спираловидния лабиринт? За нападенията над Институтите, Цитаделата, представителите?

— Те събират познание — отвърна Джия. — Не се занимават с воини и политика. Знаят какво се е случило в Бурен. Обсъждали сме магията на Себастиан, възможни цярове за Помрачените, начини да укрепим магическите бариери. За повече от това те не питат…

— А вие не казвате — довърши Закарая. — Значи, не знаят за Цитаделата и представителите?

Джия стисна челюст.

— Предполагам, ще ми кажеш, че трябва да им съобщя.

— Не — отвърна Закарая. Беше напъхал ръце в джобовете си; дъхът му образуваше бели облачета в студения, ясен въздух. — Няма да го кажа.

Стояха един до друг, в снега и тишината, докато, за неина изненада, той проговори отново:

— Няма да отида в Спираловидния лабиринт. Ще остана в Идрис.

— Нима не искаш да я видиш?

— Искам да видя Теса повече, отколкото всичко друго в света — отвърна Закарая. — Ала ако знаеше повече за онова, което се случва, тя би поискала да е тук, да се бие заедно с нас, а аз не искам да го сторя. — той поклати глава и тъмната му коса падна напред. — Открих, че след като се пробудих от живота си като Мълчалив брат, съм в състояние да не го искам. Може би е себичност. Не знам. Но съм сигурен, че магьосниците от Спираловидния лабиринт са в безопасност. Че Теса е в безопасност. Отида ли при нея, аз също ще бъда в безопасност, но също така ще се крия. Аз не съм магьосник, с нищо не мога да съм от полза на Лабиринта. Ала мога да бъда полезен тук.

— Би могъл да отидеш в Лабиринта и да се върнеш. Ще е сложно, но мога да поискам…

— Не — тихо каза Закарая. — Не мога да се изправя очи в очи с Теса и да скрия от нея истината за случващото се тук. А още повече — не мога да се появя пред нея като смъртен мъж, като ловец на сенки и да не и кажа за чувствата, които изпитвах, когато бях… — той не довърши. — Че чувствата ми не са се променили. Не мога да и предложа това, а после да се върна в място, където може да бъда убит. По-добре да си мисли, че за нас никога не е имало шанс.

— По-добре и ти да си мислиш същото — каза Джия, докато се взираше в лицето му, в надеждата и копнежа, изписани върху него толкова ясно, че всеки можеше да ги види. После погледна към Робърт и Мерис Лайтууд, които стояха на известно разстояние един от друг в снега. Недалече беше неината собствена дъщеря, Еилиин, облегнала глава в къдравата руса глава на Хелън Блекторн. — Ние, ловците на сенки, непрекъснато се излагаме на опасност, всеки ден, всеки час. Понякога си мисля, че сме толкова безразсъдни със сърцата си, колкото и с живота си. Когато ги отдаваме, отдаваме ги до последното късче. И ако не получим онова, от което се нуждаем толкова отчаяно, как продължаваме да живеем?