Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Не се подигравах — повтори той, когато Алек приключи и се отдръпна, за да погледне свършеното.

Джейс вече усещаше притъпяващото усещане от иратцето да се разлива по вените му, успокояваики болката в ръката му и затваряики сцепената му устна. — Улучи ножа на Матиас от другата половина на амфитеатъра. Чист изстрел, без дори да докоснеш Джия. А и той мърдаше.

— Бях достатъчно мотивиран. — Алек прибра стилито в колана си; кичури тъмна коса влизаха в очите му — не се беше подстригвал както трябва, откакто с Магнус бяха скъсали.

Магнус. Джейс затвори очи.

— Алек. Ще отида. Знаеш, че ще отида.

— Казваш го така, сякаш си мислиш, че това ще ме успокои — рече Алек. — Нима мислиш, че искам да се предадеш на Себастиан? Луд ли си?

— Мисля, че това може би е единственият начин да си върнем Магнус — каза Джейс в мрака зад клепачите си.

— И си готов да изтъргуваш и живота на Клеъри? — язвително попита Алек и Джейс отвори рязко очи; Алек го наблюдаваше с нетрепващ поглед, ала лицето му беше безизразно.

— Не. — Джейс и сам чу поражението в гласа си. — Не мога да го направя.

— А аз никога не бих те помолил — рече Алек. — Точно това се опитва да направи Себастиан. Да вкара клин между всички нас, използваики хората, които обичаме, като кукички, с които да ни издърпа един от друг. Не бива да му позволяваме да го стори.

— Кога пък стана толкова мъдър? — попита Джейс и Алек се разсмя с мимолетен крехък смях.

— Денят, в който аз съм мъдър, е денят, в който ти си предпазлив.

— А може би откраи време си бил мъдър — каза Джейс. — Помня, когато те попитах дали искаш да бъдем парабатаи и ти ми отговори, че ти трябва един ден, за да си помислиш. А после се върна и каза "да", и когато те попитах защо приемаш, ти отвърна, че било, защото имам нужда от някого, които да се грижи за мен. Беше прав. Никога повече не помислих за това, защото никога не ми се наложи. Имах теб и ти винаги се грижеше за мен. Винаги.

Лицето на Алек се изопна; Джейс почти можеше да види напрежението, туптящо във вените на неговия парабатай.

— Недей — каза Алек. — Не говори така.

— Защо не?

— Защото — отвърна Алек — хората говорят по този начин, когато смятат, че ще умрат.

— Дадем ли Клеъри и Джейс на Себастиан, означава да ги обречем на сигурна смърт заяви Мерис.

Намираха се в кабинета на консула, навярно наи-пищно обзаведената стая в цял Гард. Подът беше застлан с дебел килим, по каменните стени висяха гоблени, масивно писалище бе поставено по диагонал в стаята. От едната му страна седеше Джия Пенхалоу, а раната на шията и вече зарастваше под въздеиствието на целителните руни. Зад стола и, сложил ръка на рамото и, стоеше Патрик, неиният съпруг.

Срещу тях бяха Мерис и Робърт Лайтууд; за изненада на Клеъри, тя, Изабел и Саймън бяха получили разрешение да присъстват. Е, нали обсъждаха неината съдба и тази на Джейс, помисли си тя, но пък досега Клеивът не беше имал особен проблем да решава съдбите на хората без тяхното участие.

— Себастиан твърди, че няма да ги нарани — каза Джия.

— Думата му не струва нищо — сопна се Изабел. — той лъже. Обещанието му върху името на Ангела също не означава нищо, защото него не го е грижа за Ангела. Той служи на Лилит, ако изобщо служи някому.

В този миг се разнесе тихо щракване и вратата се отвори, за да пропусне Алек и Джейс. Двамата се бяха претърколили по доста стъпала, от което Джейс беше пострадал по-лошо — беше си разцепил устната, а китката му беше счупена или навехната. Сега обаче изглеждаше съвсем добре; опита да се усмихне на Клеъри, докато влизаше, ала очите му бяха угрижени.

— Трябва да разберете как ще погледне на това Клеивът — каза Джия. — Вие се бихте със Себастиан в Бурен. На тях им бе разказано, но преди Цитаделата не бяха виждали с очите си разликата между Помрачените и ловците на сенки. Никога досега не е имало воинска раса по-могъща от нефилимите. Ала вече има.

— Себастиан нападна Цитаделата, за да събере информация — каза Джейс. — Искаше да знае на какво са способни нефилимите а не просто групичката, която успяхме да се съберем надве-натри в Бурен, а воини, изпратени в бои от Клеива. Искаше да види как ще се справят срещу неговите войници.

— Вземаше ни мярката — допълни Клеъри. — Претегляше ни на везните.

Джия я погледна.

— Мене, мене, текел, упарсин — меко каза тя.

— Права бяхте, когато казахте, че Себастиан не иска една голяма битка — продължи Джейс. — Онова, което иска, са много, ала малки битки, в които да превърне още и още нефилими. Да ги добави към редиците си. И вероятно щеше да сработи — да си останем в Идрис и да го оставим да донесе битката тук, та приливната вълна на воиските му да се разбие в скалите на Аликанте. Ала сега, след като отвлече представителите на долноземците, да си стойм тук, вече няма да подеиства. Ако долноземците се обърнат против нас, а нас ни няма, за да браним света, Съглашението ще се разпадне. Светът… ще се разпадне.