Пиер Певел: Рицарят

— Не. Върви да се забавляваш. Имаш градска отпуска също като останалите.

— Но…

— Върви да се забавляваш! Пийни едно вино. Танцувай. Играй. Върши лудории с някое момиче или с някое момче…

— Момче?

— Прави каквото искаш, но изчезвай. Знаеш ли къде е Кадфелд?

Макар и съвършено възстановен, книгопродавецът все още се възползваше от гостоприемството на ониксовите гвардейци.

— Той излезе с другите, месир.

— Чудесно. Отивай при тях — каза Лорн, като тръгна по витата стълба.

— До утре, месир!

— Точно така.

Разрошеният юноша изчезна с блеснали очи и широка усмивка на устата.

Лорн живееше на последния етаж на главната кула.

Влезе в покоите си спокойно и едва имаше време да види малкия труп на Исарис, който бе проснат в кръвта си, когато получи един, два, три удара с кинжал в хълбока.

Строполи се.

От сенките изскочиха някакви мъже. Облечени в черно и обути в меки ботуши, те носеха изящно изработени кожени маски, чиито съчетани, сложни мотиви се движеха.

— Отнесете го — каза единият от тях.

Лорн искаше да помръдне, но се оказа, че не може.

Разбра, че някаква отрова го беше парализирала. Раните, които беше получил, щяха да са смъртоносни, но не и преди цялата му кръв да се е изсипала във вътрешностите му.

Убийците го понесоха към стълбата и го оставиха насред голямата оръжейна зала, която заемаше почти целия първи етаж на донжона.

— Настанете го — каза този, който изглежда им беше началник.

Двама убийци сложиха Лорн да седне на земята с гръб към една дървена пейка и разпериха ръцете му така, че да се изпънат.

Онзи, който командваше, се наведе над Лорн. Беше висок, много слаб, грациозен. Очите му бяха толкова светлосиви, че изглеждаха бели.

Лорн разбра, че никога няма да забрави тези очи.

— От мен поискаха да те накарам да страдаш — каза мъжът, докато неговите убийци изсипваха мехове с газ по стените и по пода.

Лорн не можеше да крещи, но страшна болка го порази, когато заковаха лявата му ръка за пейката.

После дясната му ръка изтърпя същата участ.

— Много да страдаш — добави водачът на убийците с приятен, състрадателен глас.

С очи, пълни със сълзи от ярост, страдание и безпомощност, Лорн видя тогава как един от убийците вкара Дарил в стаята.

— Месир! — умоляваше уплашеният юноша. — Помогнете ми!

Сложиха го на колене и бавно му прерязаха гърлото пред очите му.

Лорн едва успя да издаде едно сподавено стенание, едва успя да повдигне рамене, а му се искаше да крещи, да се нахвърли върху тях, да се изскубне от тази пейка и да се хвърли върху убийците, за да ги убие със собствените си измъчени ръце.

Дарил падна, хълцайки, с разрязано гърло и с вързани на гърба ръце; в очите му беше останало изражение на невярващ ужас. Продължи да мърда в кръвта си, докато и последната частица живот, отчаяно вкопчена в младото му тяло, го напусна.

— Това беше добре — каза водачът на убийците.

Останал сам с Лорн, той се наведе към него, повдигна долната част на кожената си маска и положи целувка върху неподвижните устни на рицаря. След това запали пода, който рязко пламна, и изчезна.

— Сбогом — каза той, докато Лорн си обещаваше да се върне от ада, за да си отмъсти.

Вид наркотик. — Б.пр.

Кой се е впуснал да ги посрещне легнал (докато е бил от малцината държащи се прави), кои са били само седмина? Малко е неясно кой е лежал и кой се е впускал нанякъде лежейки :-D — Бел. Dave