Пиер Певел: Рицарят

Капитанът въздъхна.

Искаше му се да поговори по-дълго със своя крал и да го върне към здравия разум, но знаеше, че това вече беше невъзможно.

— Но на каква цена? Черния дракон няма да приеме тази обида, без да реагира. Задава се война, сир. Срещу Иргаард. И то когато Върховното кралство е по-разделено от когато и да било.

Кралят се замисли.

После бавно извърна глава към Норфолд и каза:

— На каква цена? — очите му блестяха под воала, придържан от короната, украсена с тъмни скъпоценни камъни. — А каква е според теб цената на честта на Върховното кралство?

— Моля ви, сир — отчаяно се опита за последен път капитанът. — Отговорете ми. Дадохте ли заповед на Лорн да се противопостави от ваше име на подписването на договора, или…?

„Или вашият Пръв рицар е човек, разяждан от гнева и Тъмнината, способен да погуби Върховното кралство?“, помисли си той, без да посмее да го каже.

Върховният крал отново впери поглед в далечината и си върна неподвижността.

И излъга:

— Да. Аз му дадох такава заповед.

В Ориал се провеждаше триумфално дефиле.

Организирано в чест на героите от Саарсгард, то се изкачваше по улица „Ерклант I“ от Лангърската порта до Двореца. За случая фасадите бяха великолепно украсени с цветовете на Върховното кралство. Под яркото слънце златото и лазурното синьо блестяха в гирлянди, флагчета, знамена и конфети, които хората хвърляха при преминаването на кортежа. Хората се трупаха пред къщите, по прозорците, на балконите, по някои покриви и дори по дърветата.

Всички искаха да видят героите от Саарсгард.

Но най-вече всички искаха да видят и да приветстват този, който ги беше извел до победата.

Алан вървеше начело, яхнал бял кон, усмихнат и с гола глава, облечен в блестяща парадна броня. Приветстваха го. Хората крещяха името му и викаха „ура“. Той поздравяваше на едната и на другата страна, като се мъчеше да изглежда достоен и скромен, както подобава на един принц. Слънцето се отразяваше в русите му коси. Беше млад, красив и победител. И мъжете, и жените виждаха единствено него, а девойките мечтаеха.

Естеверис беше свършил добра работа.

Веднага щом се разчу за победата, извоювана при Саарсгард, където Дворът беше намерил убежище, херолди тръгнаха по всички пътища, за да известят как веднага щом един опит за предателство от страна на Иргаард е бил разкрит в последния момент, Върховното кралство беше отказало да подпише договора. На което Иргаард, добавяйки бруталност към измамата, беше отговорил с опит да превземе Ангборн със сила. Но за щастие, принц Алдеран застанал начело на една шепа смели мъже, за да се противопостави. Беше спечелил след героична съпротива, благодарение на неочакваната помощ на Аргор.

Тази версия на историята беше разпространявана и повтаряна, разкрасявана навсякъде във Върховното кралство в продължение на седмици. Разбира се, посланици на всички народи бяха присъствали на мълниеносния удар на Лорн, всеки знаеше каква е истината в различните имелорски столици. Но Естеверис знаеше, че народът винаги е жаден за хубави, славни новини и действително единствено това имаше значение. Какво значение имаше, ако малко бъдеше извит вратът на истината? Всъщност истина беше само това, което беше написано в Хрониките , а придворните историци вече се трудеха да я създадат.

— Не разчитайте, че заслугите ви ще бъдат признати днес, рицарю — каза Теожен.

Той, Лорн и Енцио яздеха един до друг — доста напред от дефилето, но на десет метра зад Алан. Те бяха тези, които се бяха били заедно с принца за честта и целостта на Върховното кралство.

— Освен това — намеси се Енцио — всички добре информирани хора знаят какво стана. Скоро ще станеш много търсен, Лорн.

— То вече започна. Посланикът на Алгера и посланикът на Вестфалд поискаха среща с мен.

— И ти какво отговори?

Лорн вдигна рамене.

— Още нищо.

— Пазете се от политиката повече от стоманата — посъветва го Теожен.

— Повече? — изненада се Лорн.

— Не съществува оръжие срещу политиката — обясни Енцио.

Кралицата и Дворът очакваха кортежа пред вратите на Двореца, застанали на трибуни, покрити със синьо и жълто.

Алан пръв отиде да поднесе своите почитания на майка си, после беше ред на граф Д’Аргор, на Енцио и на Лорн да коленичат пред нея.

Кралицата прегърна сина си и поднесе ръка за целувка на другите, преди любезно да ги прикани да се изправят. Намери учтиви думи за всекиго, дори за Лорн, на когото каза засмяно: