Пиер Певел: Рицарят

— Известни са ми всичките ви заслуги, рицарю. И ви благодаря за това.

Лорн се изненада.

Защото за кралицата, която го ненавиждаше, беше достатъчно да се усмихне, за да спази приличието. Всъщност никой не можеше да ги чуе, толкова силни бяха възторжените викове на тълпата.

Лорн напразно се опита да прочете нещо в погледа на Селиан, кралица на Върховното кралство.

По време на пиршеството Лорн седеше на почетната маса между Алан и Естеверис, а кралицата продължаваше да е любезна.

Тя се усмихваше, смееше се, изглеждаше отпусната и весела. А и защо да не бъде такава? Сега вече се радваше на подкрепата на народа благодарение на сина си, чиято популярност нямаше равна на себе си, а хазната на кралството беше пълна благодарение на великолепния данък, измъкнат от Иргаард. И тя можеше да води политиката, която ѝ се искаше, както вътре, така и извън границите. Противниците ѝ вече знаеха, че има защо да се страхуват от война.

— Като се замисля — подхвърли Естеверис, докато предлагаше на Лорн едно ястие с месо, — Сивият дракон ни е определил странна съдба. Договорът за Ангборн, на който попречихте, не беше много по-различен от онзи, който ние подготвяхме с Иргаард преди три, не — преди четири години вече…

Лорн се извърна към него.

— Който ние подготвяхме? — повтори той, като натърти на „ние“.

— Ами да! Аз бях един от секретарите на служба при представителите на Върховното кралство. Не знаехте ли?

— Вие бяхте толкова много…

— Вярно е.

— Колко много път сте изминал оттогава.

Това не прозвуча като комплимент, но Естеверис се направи, че не чува.

— Така че същият договор — продължи той. — Или почти… Преди четири години вие бяхте неправилно обвинен, че сте го застрашили, бяхте съден и осъден за това. А ето че днес ви честват за това, което направихте…

— На първо място честването е за Алан.

— Несъмнено, несъмнено… Но какво искате? Той е принцът.

Друг принц беше седнал начело на масата — Ирдел, който беше вдясно от кралицата, но като че ли никой не го забелязваше. Сериозен, затворен, безжизнен, той говореше малко. Мрачната му личност работеше против него и безславната роля, която беше изиграл по време на кризата в Ангборн, завършваше изолацията му. Както обикновено, Алан привличаше цялата светлина върху себе си. Но тази вечер Ирдел изглеждаше по-незабележим от когато и да било.

Лорн се запита за какво ли си мисли.

Като последва кралицата в Самаранд и изостави една крепост, която не можеше да бъде защитена, като предпочете да не въвлича безразсъдно Върховното кралство в открит конфликт с Иргаард, Ирдел просто беше изпълнил дълга си на принц-престолонаследник. Защото един принц на Върховното кралство не можеше да изложи живота си на опасност по такъв начин. Не можеше да поеме риска да бъде пленен, ранен или убит от врага. Не можеше да се хвърли в авантюра, чиито политически и дипломатически последици бяха потенциално драматични за Върховното кралство. Но Алан беше направил всичко това. Без да мисли. И сега го честваха.

— Трябва да ви поздравя, рицарю — каза Естеверис. — Очевидно много добре бяхте подготвили работата си и възхитително ме излъгахте, като ме накарахте да си мисля, че господин Вард се е измъкнал с дъщеря си, когато всъщност сте го пратили да поиска помощта на граф Теожен. Браво. Наистина.

— Благодаря.

— И все пак… Все пак бих желал повече да не ме смятате за враг.

Лорн се усмихна.

— Усмихвате се… — каза Естеверис. — Разбирам ви. Искате ли едно доказателство за добрите ми чувства към вас?

— Слушам ви.

— Зная, че Нае се крие при вашия приятел главния архивар. Можех да наредя да ги задържат и двамата, но не го направих. Нещо повече, тази сутрин подписах заповед, която освобождава Наерис от всички обвинения, тежащи срещу нея. Така че тя вече не е бегълка.

Лорн погледна Естеверис.

— Ще получите копие от този документ — обеща министърът.

— Благодаря за Нае. Но моето доверие не може да бъде спечелено с едно парче хартия.

— Това се разбира от само себе си. И все пак помислете над моето предложение, рицарю. Скоро ще ви бъдат необходими могъщи съюзници, тъй като и враговете ви са също толкова могъщи…

Тогава на Лорн му стори, че видя един скришен поглед на Естеверис към кралицата, която — сияеща — се смееше на някаква шега.

В края на пиршеството бяха загасени почти всички светлини заради едно представление. Барабани и цимбали започнаха да отмерват бърз ритъм, после на сцената се появиха танцьори и гълтачи на огън, които скачаха, премятаха се и гримасничеха като някакви нисши създания. Последваха акробатски номера и различни умения в една оглушителна хореография, придружена от възхитен шепот и спонтанни ръкопляскания.