Пиер Певел: Рицарят

Драковете от личната охрана на принца-дракон вече излизаха на моста. Но те спряха нерешително, като видяха, че господарят им е на милостта на Лорн. Само с едно движение Лорн можеше да му пререже гърлото.

Дали щеше да посмее?

Лорн чу, че вратите на Твърдината се отвориха зад него. Хвърли поглед и видя, че неговите хора излизат, но не смеят да се приближат много от страх да не предизвикат някоя катастрофа.

— А сега? — попита принцът-дракон с порозовели от кръв зъби.

От височината на стражевата кула двайсетина иргаардски арбалетчици ги държаха на прицел.

— Няма да ти позволя да ме отведеш — продължи Лаедрас. — Ако се опиташ, ще им извикам да стрелят.

— Няма да ти се подчинят.

— О, да! Никой не може да вземе принц-дракон за пленник.

— Но ако твоите хора тръгнат напред, ще ти прережа гърлото.

— Ще се осъдиш на смърт.

— Мислиш ли, че това ще ме разколебае?

— Не — принцът-дракон се засмя. — Странна победа, нали?

Всъщност, мислеше си Лорн, положението далеч не беше блестящо.

Дължеше факта, че все още беше жив, на едно статукво, което не можеше да продължи до безкрайност. Освен това достатъчно беше нещо съвсем дребно — вик, зле дочута заповед, стрела, изстреляна от единия или от другия лагер, — за да започне всичко отначало. А и дори принцът-дракон да изгубеше живота си, нито един от защитниците на Саарсгард нямаше да оцелее в тази последна битка.

Лорн мислеше.

Поколеба се.

Загуба за загуба — възнамеряваше да скочи в пропастта заедно с Лаедрас. Авторите на Хрониките щяха да са във възторг. Първият рицар на Върховното кралство повлича един принц-дракон в смъртта — това си беше начин да влезеш както в историята, така и в легендите…

И тогава над моста премина сянка.

И друга.

После трета, четвърта…

Всички вдигнаха поглед към небето и видяха змейовете, които идваха с изгрева на слънцето. Погълнати от дуела между Лорн и Лаедрас, никой не ги беше видял да идват и сега те бяха там, съвсем наблизо, многобройни, кръжащи над Саарсгард.

Това бяха бойни змейове. Бяха стотина — с амуниции и покривала, яздени от най-добрите ездачи на змейове в света.

На хълбоците си носеха цветовете на Аргор.

Граф Теожен д’Аргор пръв стъпи на моста. След него кацнаха Вард, Дунван и други, докато повечето ездачи на змейове продължаваха да кръжат във въздуха, а сенките на техните животни с кожени крила се плъзгаха над Саарсгард като заплахи.

Облечен в ризница, с прословутия си боздуган на кръста, Теожен пристъпи към Лорн, който освободи Лаедрас и му позволи да се изправи. Със спокоен и твърд глас графът каза:

— Струва ми се, принце, че няма да превземете тази крепост днес. Предайте меча си на рицаря, моля ви.

Начело с принца-дракон, иргаардците се изтеглиха и преди вечерта отплаваха към кралството на Черния дракон. Саарсгард беше спасена и когато падна нощта, знамето на Върховния крал все така продължаваше да се вее над крепостта.

Точно над знамето на Ониксовата гвардия.

В тронната зала на Цитаделата, под огромните сводове, в мрака блестяха големи свещници. С шлема си под мишница капитан Норфолд беше коленичил на едно коляно, за да се приближи възможно най-много до краля. Говореше му тихо, както се говори на умиращите, с глас, напрегнат от тревога.

— Сир. Трябва да ми отговорите, сир. По ваша заповед ли Лорн попречи на подписването на договора за Ангборн?

Неподвижен, с изпънат гръб и ръце, впити в облегалките на своя ониксов трон, Върховният крал не отговаряше. Зад черния воал, скриващ мъртвешкото му лице, той беше вперил поглед в една далечна точка, която само той можеше да види.

— Какво значение има? — каза той накрая.

— Но, сир! Ако Лорн не ви се е подчинил, ако е надвишил своите…

— Какво значение има! — повтори крал Ерклант по-силно.

Капитанът млъкна и наведе глава, раздвоен между унинието и гнева.

— Той… той възтържествува, нали — попита старият крал. — Изправи се сам срещу Иргаард и победи.

Норфолд неохотно се съгласи.

— Да — каза той. — И все пак…

— Той ще бъде прославен — прекъсна го Върховният крал. — Аз ще бъда прославен — добави той, като наблегна с треперлив глас на „аз“. — Лорн… Лорн върна честта и гордостта на Върховното кралство. И на мен. На всички ни. И на теб също, Норфолд.