Пиер Певел - Рицарят

— Рицарю! — настойчиво извика Йерас.

От Твърдината се разнесоха звуци на рог. Сякаш отчаяно приканваха Лорн да се оттегли.

Напразно.

Лорн наведе очи към белязаната си ръка.

Топлина обзе юмрука му, после ръката, като тръгна от каменния печат, вграден в плътта му. Пареща, позната топлина, но този път добронамерена.

Тъмнината викаше Тъмнината.

— Тръгвайте — каза Лорн. — Отивайте при другите в Твърдината.

— Не можете да победите принц-дракон, рицарю — каза Логан.

— Мога да го забавя. Ако влезе в Твърдината под тази си форма, ще унищожи всички. И повярвайте ми, по-добре е да бъдеш убит от иргаардска стомана, отколкото от Тъмнината…

Йерас искаше да възрази, но без да откъсва очи от принца-дракон, който вървеше към него, Лорн добави:

— Сега тръгвайте. Това е заповед. Без да се обръщате. Кажете на Дорсиан, че му поверявам командването. За мен беше чест да се бия заедно с вас.

Йерас се поколеба, но Логан го хвана за ръката, направи му знак да престане да настоява и го повлече.

Те тръгнаха, като оставиха Лорн сам насред каменния мост — там, където той беше най-висок и се извисяваше над пропаст, която сякаш нямаше дъно, а отдолу се носеше зловещо бучене.

Слънцето изгряваше.

Лорн извади тъмните очила и си ги сложи, едното стъкло беше спукано.

Раненото му рамо не го болеше. Беше спокоен и почти уверен.

Всъщност му беше напълно безразлично какво ще стане с него. Нали имаше съдба?

Извади меча си и зачака.

— Нали не си представяш, че можеш да ме спреш? — развеселено каза Лаедрас.

— Винаги мога да опитам.

— Предай се. Обещавам ти бърза и почтена смърт.

Лорн се задоволи само да се усмихне.

Принцът-дракон го гледаше внимателно и Лорн не можеше да разбере кой — Лаедрас или Драконът на Тъмнината, който го обвиваше, го гледаше с повече бдителност. В живата статуя от мъгла можеха да се видят две блестящи очи.

— Ще те помоля обаче да ми отговориш на един въпрос… Наистина ли направи всичко това… — Лаедрас посочи крепостта около тях — заради това — посочи с пръст знамето на Върховния крал, което се вееше на светлината на изгряващото слънце. — Сиреч за Върховния крал или за Върховното кралство?

— Това не е едно и също — подхвърли Лорн.

Но принцът-дракон не го слушаше.

— Или може би го направи, както си мисля, за да подпалиш имелорските кралства?

— Какво значение има?

Лаедрас се смръщи.

— Да, в крайна сметка… Но поне избра смъртта си, нали?

Все още няколко метра разделяха двамата противници. Сякаш на света бяха останали само те двамата и каменният свод над пропастта.

— Сбогом — каза принцът-дракон.

Лорн зае отбранителна позиция, като държеше меча си с две ръце. Лаедрас издигна своята към небето, преди да я насочи към него. Драконът на Тъмнината направи същото движение. Той се изправи…

И избълва черен, мътен огън върху Лорн.

Противното дихание продължаваше и продължаваше, без да се вижда какво се случваше — в душата и в тялото — на този, който го изпитваше. Някакъв ужасен звук, метално ръмжене сякаш пробиваше слепоочията и обръщаше вътрешностите. Въздухът трептеше, сякаш самият мост страдаше, от камъните се сипеше прах.

Накрая Лаедрас свали сабята си и неговият дракон престана да бълва.

На мястото на Лорн трябваше да е останало само едно разбито и смазано същество, някакъв нещастник, свит идиот, умоляващ да го довърши с малкото останал му разсъдък.

Но Лорн скочи и го нападна, като му нанесе удар, достатъчно силен да разсече и дънер, поразявайки принца-дракон право в гърдите.

Лаедрас се олюля при сблъсъка.

Драконът отстъпи назад и изрева от болка.

Ризницата на принца-дракон го беше спасила, но той беше ранен. Изваден от строя, побеснял, че Лорн беше успял да оживее след цялата мощ на неговия дъх на Тъмнината, той паникьосано отби няколко атаки.

Това, което се беше случило, беше невъзможно.

Освен ако не беше покровителстван от Тъмнината, никой не можеше…

Но принцът-дракон не можеше да мисли, твърде зает да спасява живота си. Побеснял, екзалтиран, Лорн не му оставяше време да си поеме въздух. Моментът, за който му говореше Серкарн, беше дошъл. Тъмнината в него тържествуваше. Използвайки предимството си, той удряше и удряше безспир.

На стената на Твърдината неверието беше отстъпило място на възторг. Отекваха „ура“ и насърчителни викове. Затова пък в стражевата кула беше настанало смайване от ужас…

Лаедрас искаше да даде отпор, но и този път Лорн го изненада. Той се извъртя, хвана китката на принца-дракон и му нанесе жесток удар с глава право в лицето. Лаедрас политна назад. Драконът на Тъмнината изчезна веднага, сякаш отнесен от вихрушка, която го разпокъса на парчета. С юмрука, с който държеше сабята, Лорн го довърши с удар в челюстта. Дръжката на скандския меч удари принца-дракон, който се свлече на едно коляно на земята. Тогава Лорн се обърна към кулата и като го хвана за косата с лявата си ръка, за да го принуди да вдигне брадичката си, плъзна меча си по гърлото му и зачака.