Пиер Певел: Рицарят

— За Върховния крал — отговориха в хор екзалтираните войници.

Лорн се обърна към Дорсиан.

— Току-що осъди тези мъже на смърт — каза Дорсиан.

Лорн не трепна.

— Петнайсетте най-храбри — напомни му той, преди да тръгне към стълбата, като Логан вървеше след него.

Лиам и Йерас бяха високо на кулата.

— Какво става? — попита Лорн.

Вместо отговор Йерас посочи с брадичка към факлите на колоната, която влизаше в Саарсгард и напредваше към тях под бавния, равномерен ритъм на барабаните. Начело яздеше конник с яркочервен плащ. Това можеше да е само принцът-дракон.

— Мислите ли, че ще нападнат тази нощ? — попита Лиам.

— Да, мисля, че Лаедрас ще иска да нанесе последния удар тази нощ.

Тогава Лорн забеляза колко блед беше неговият лейтенант и си спомни, че видя как Логан и Йерас му помагаха да напусне свода сред дима и праха след взривяването на голямата врата. Лявата ръка на Лиам беше превързана с кърпа през врата му и беше увита до лакътя в окървавен парцал.

— Покажи — каза Лорн.

Ветеранът поклати глава отрицателно.

— Добре съм — каза той.

Но той очевидно страдаше и болките бяха силни. Очите му горяха, по челото му беше избила пот.

— Тежко ли е? — попита Лорн. — Не ме лъжи!

Лиам се поколеба, после със съжаление потвърди.

— Искам да слезеш и да превържеш това с нещо чисто — каза Лорн с тон, който не търпеше възражения. — После отиваш да помагаш на Дорсиан в главната кула.

— Ама рицарю…

— Това е заповед, Лиам. Ние тук ще издържим колкото издържим, но накрая ще се изтеглим към главната кула и ще имаме нужда от помощ. Искам да мога да разчитам на теб в този момент. Ясно ли е?

Лиам се примири.

— На вашите заповеди, рицарю.

Тръгна в момента, когато дойдоха петнайсетина души.

— Дорсиан ли ви праща? — извика Лорн.

Те потвърдиха.

— Всички ли сте доброволци?

— Да, рицарю — отговори един от тях.

— Добре. Вие петимата оставате с мен тук. Другите отивате на бойниците. Йерас, ти ще ги разпределиш и ще се увериш, че имат достатъчно муниции. Събери всички стрели, които можеш да намериш.

— Слушам.

Йерас тръгна с мъжете, за които отговаряше.

— Логан — каза Лорн, като се обърна към наемника с остриетата близначки, — ти ще се биеш тук, до мен.

Достигнаха до стражевата кула по една рампа, която се издигаше между две стени. Иначе тя беше недостъпна — надвесена над празнотата, като мостът, минаващ над пропастта, се опираше на нея във високата ѝ част.

Барабаните не бяха престанали да бият.

Опрян на парапета, Лорн гледаше иргаардските войски, които чакаха единствено заповед, за да се втурнат в нападение. Търпеливи и дисциплинирани, неподвижни, те запазваха съвършено мълчание на светлините на факлите. Броят им щеше да им послужи, доколкото Лаедрас можеше да изпраща нападение след нападение, но рампата щеше да ги накара да свият редиците си. Иргаардците можеха да се качват само по десет-дванадесет в редица в подножието на кулата и Лорн възнамеряваше да се възползва от това предимство.

Погледът му се понесе надалеч към крепостните стени и той се запита дали Алан и Енцио бяха успели да се измъкнат. Надяваше се…

И пак тези барабани. Бавни и равномерни като биенето на сърцето на заспал великан.

Колко ли беше часът?

Лорн повдигна очи към Голямата мъглявина, която му се стори твърде бледа и далечна. След няколко часа щеше да се съмне, но Лорн не знаеше дали щеше да види изгрева на слънцето и — странно — това му беше по-скоро безразлично.

В кулата всичко беше готово.

Мъжете бяха на своите постове и чакаха сред тишината, отмервана от барабаните. Лоша тишина, потънала в миризмата на пот, която избива от страх. Тишината преди стоманата, виковете и кръвта.

Лорн се замисли за събитията, които го бяха довели тук, в този час. Някои беше изтърпял, други беше предизвикал, тласкан понякога от инстинкт за разрушение, понякога от желание за справедливост, понякога от страст за отмъщение. И понякога този инстинкт, това желание и тази страст бяха едно и също чувство, което го движеше. Лорн се питаше дали наистина се стремеше към мир, както се предполага, че правят всички, които са страдали. В началото беше повярвал, но се съмняваше. Дали защото се беше променил толкова много? Само няколко месеца бяха изминали, откакто беше освободен от Далрот. Това стана през пролетта, а сега вече беше есен. Но сякаш цяла вечност беше изминала между тези два сезона. Вечност, която беше началото на нов живот.