Пиер Певел - Рицарят

Пепелива луна се издигаше над столицата на херцозите на Сарм и Валанс. Отразяваше се в една лагуна, в чиито води, черни и оскъдни, пробягваха саламандри. Беше лято. Голямата мъглявина изпълваше небето. Нощта беше топла, задушна, потънала в миризмата на тиня, носеща се от каналите, и смрадта ѝ изпълваше и най-малките и потайни улички в старите квартали на Аленсия. В края на една от тези улички гореше уличен фенер. Обгърнат от рояк насекоми, той осветяваше портата, на която Лорн Аскариан почука с юмрук, облечен в ръкавица. Без да знае, че скоро щеше да плати цената за своята вярност, той идваше на помощ на един мъж, чийто живот като че ли струваше повече от неговия.

Капакът на малък отвор в портата се плъзна.

Понеже качулката скриваше горната част на лицето му, Лорн повдигна глава, за да могат да видят очите му. Почака с ръка върху дръжката на меча — тъмен, неподвижен силует на несигурната светлина.

Прозорчето хлопна и портата се отвори.

Лорн влезе, следван отблизо от един мъж, който до този момент стоеше в дъното на едно преддверие. Вече близо на шейсет години, Одрик бързо прекоси улицата, колкото му позволяваха силите, като притискаше краищата на черен плащ около слабите си рамене, и веднага щом влезе вътре, леко въздъхна от облекчение. После видя мазните стени, пода, изцапан с дебели слоеве мръсотия, лошите свещи от жълта мас, които димяха, и парцала, провесен по средата, който служеше за перде в дъното на коридора. Мястото беше противно и не беше от тези, които един достоен слуга на принц с кралска кръв беше свикнал да посещава.

— Това… това не може да бъде тук — прошепна неспокойно старият слуга.

Лорн не отговори.

Издал едното си рамо напред, мъжът, който им беше отворил, протягаше врат, за да огледа небето. Беше висок и едър, внушителен, съвършен за поста, който заемаше. Накрая затвори вратата със загрижен вид и по навик завъртя ключа в ключалката.

— Пак няма да вали — избоботи той.

— Търся едно момиче — заяви Лорн.

— Това не е такава къща.

— Казва се Лида. Познаваш ли я?

Портиерът, на чийто пояс висеше здрава тояга, погледна Лорн с престорено безразличие. Лорн беше свалил ръкавиците си, но качулката продължаваше да покрива лицето му. Мечът му имаше широко скандско острие с плетена дръжка, която обвиваше ръката: страшно оръжие, изискващо умение да се борави с него. В десния му ботуш имаше кама.

— Е? — настоя спокойно Лорн. — Познаваш ли я?

— Възможно е.

Лорн очакваше, че ще му се наложи да играе тази игричка. Държеше готова една сребърна монета, която подхвърли във въздуха, а другият я улови, докато летеше.

— Лида е тук. Какво искаш от нея?

— Нищо.

— А той — иронично попита портиерът, като сочеше Одрик. — И той ли не иска нищо от Лида?

— И той — потвърди Лорн невъзмутимо.

Мъжът повдигна рамене преди да дръпне едно въже, което висеше близо до вратата.

Слаба ръка дръпна завесата в дъното на вестибюла — показа се дребна, суха, прекалено напудрена жена, която се поклони и зачака с угодническа усмивка.

— Аз съм госпожа Велд — каза тя. — Оттук, моля.

Зад завесата една стълба се спускаше в мрачна, вмирисана тишина.

Димът от лулите беше в цвета на златото за някои и в цвета на медта за други. Издигаше се и се виеше на парцали под ниските сводове, като образуваше рижи, руси арабески, леко проблясващи, от които подземието потъваше в жълто-червеникав мрак. Беше топло. Въздухът беше тежък и упоритата миризма на кеш 1 1 Вид наркотик. — Б.пр. завършваше потискащата атмосфера.

Лорн трябваше да се наведе, за да влезе. Когато се изправи, присви очи и обиколи залата с поглед, без да слуша госпожа Велд. Различните видове смола от кеш, които можеха да се пушат тук, не го интересуваха. Нито пък естеството и цените на другите предлагани услуги.

— Платете ѝ, Одрик — каза той.

Старият слуга извади кесия от диплите на плаща си и взе от нея три златни монети, които пусна в ръката на жената.

— Благодаря, госпожо. Ние… ние не се нуждаем от вашите услуги.

Объркана, госпожа Велд млъкна и се втренчи в Одрик. После очите ѝ станаха кръгли от изумление, когато видя малкото богатство в шепата си.