Пиер Певел: Рицарят

Тъй като Лорн стоеше, без да разбира, Енцио се обърна нарочно към началото на кея. Лорн проследи погледа му и я видя.

Облечена като рицар, уморена и разрошена, с прашни ботуши, но усмихната и с греещ поглед.

И толкова красива.

Алисия.

Те се втурнаха един към друг и се прегърнаха, размениха страстна целувка, която продължи толкова дълго, че Енцио — толерантен приятел, но строг брат — дискретно се покашля. Тогава Лорн взе в ръцете си лицето на Алисия и деликатно го отдалечи от своето.

Невярващ и очарован, той се усмихваше.

— Аз… мислех, че си във Валанс — каза той развълнувано.

— Скочих на седлото веднага, щом разбрах.

— Веднага, щом разбра какво, Лис?

— Че си тук.

— Не ми казвай, че си яздила от…

— Мълчи. И ме прегърни.

Той се подчини. Притисна Алисия с всички сили, затворил очи, като вдишваше дълбоко, за да поеме изцяло нейното присъствие.

Това продължи прекалено кратко, преди той да каже:

— Трябва да тръгвам.

— Зная. Но ме остави да си помисля, че ще останеш още малко.

— Бих искал.

— Тогава остани.

С огромно съжаление Лорн се отдръпна от Алисия и потопи поглед в нейния. Нежно отстрани една русочервеникава къдрица от бузата на тази, която обичаше.

— Не мога. Възможно най-бързо трябва да се върна във Върховното кралство. Дългът ми ме зове при краля. Казват, че е болен.

— Не отплувай с този кораб, Лорн. Имам лошо предчувствие.

— Хайде, бъди разумна. Ще се върна веднага, щом мога.

— Споделям мнението на Алисия, Лорн — каза Енцио, който се беше приближил. — Остани за малко.

— Ама какво ви става на вас двамата? — учуди се Лорн леко развеселен, но веднага престана, когато забеляза тревожните лица на брата и сестрата.

— Нещо лошо се подготвя в двора на Върховното кралство — заяви Енцио. — Носят се слухове за интриги и за заговор. Всичко това не ми казва нищо, което да си струва…

— Само няколко дни, Лорн — настоя Алисия.

Лорн се усмихна нежно, докато галеше бузата ѝ. Беше уверен и страховете на младата жена го трогваха още повече, понеже беше сигурен, че нищо не рискува.

— Какво си мислиш, че може да ми се случи? Не се тревожи, Лис. Всичко ще бъде наред.

Нежно целуна Алисия, после за последно с Енцио се потупаха по раменете.

— Още веднъж благодаря, приятелю — каза той. — До скоро.

Побърза да се качи на кораба точно преди да издърпат стълбичката.

Върховният крал бе поискал да преместят трона му до прозореца. Искаше да погледа дъжда, който тази нощ валеше над Цитаделата. Бял проливен дъжд, пропит с пепел, който щеше да остави бледен саван върху керемидите и камъните. Лошо предзнаменование. Известие за война, за глад, за епидемия.

Или за траур.

Старият крал Ерклант се надяваше това да е неговият траур. Беше готов, по-готов, отколкото някога е бил по времето, когато се хвърляше в най-опасната битка. Дали защото твърде често я беше предизвиквал, днес смъртта му се подиграваше? Страдаше от болест, от която свещениците, магьосниците и лекарите нищо не разбираха. Загадъчна болест, която го беше превърнала в старец, приличащ на скелет, постоянно изтощен, чийто разсъдък понякога се объркваше.

Дъждът нахлу през отворения прозорец и се плисна върху краката му.

Той не помръдна — неподвижен на трона си от абанос и оникс. Но беше буден и не спеше под воала, който криеше лицето му. Потънал в себе си, мислеше за своето царуване, за синовете си и за кралицата, за своето кралство, заплашено от бунтове и война. Благодарение на предупрежденията, които Белия дракон му беше изпратил насън, знаеше, че бъдещето е мрачно и трагично.

Но какво можеше да направи той?

През цялото си царуване бе бил велик крал. Докъдето стигаха спомените му назад в миналото беше царувал, обичал и воювал като такъв. Какво се беше случило с този славен и страховит крал? Завинаги ли беше изчезнал? И как така се беше превърнал в този старец, който, уединен в една необитаема крепост, вече чакаше единствено да умре? Бе достоен за съжаление.

Огорчен, убит духом, Ерклант II се развличаше с капките, които падаха по външната страна на прозореца. После погледът му проследи вадичките, които образуваха локва отвътре, и сякаш мислите му избягаха.