Пиер Певел: Рицарят

Един час по-късно Лорн разговаряше с Еленцио дьо Лоранс пред стълбичката на един галеон, готов да отплава. Все още беше тъмно, но моряците вече отвързваха въжетата, докато други се суетяха на борда и при такелажа. Малки и големи фенери осветяваха кораба. Не се вееше обаче никакво знаме и корабът се канеше да напусне пристанището на Аленсия също така дискретно, както беше дошъл.

Облечен в дълго палто, чиято вдигната яка го скриваше, големият син на херцога на Сарм и Валанс изглеждаше загрижен. Но оставаше съсредоточен и искаше да изглежда спокоен.

— Екипажът е сигурен. Също и капитанът.

— Благодаря, Енцио.

— Не трябваше да те оставям да ходиш сам. Беше прекалено опасно.

— Одрик беше с мен. И дума не можеше да става ти да дойдеш с мен. Ако някой те беше познал…

Енцио мрачно се съгласи.

Един ден Аленсия щеше да бъде неговата столица, а той щеше да е начело на най-благоденстващата и влиятелна в изкуствата и в дипломацията търговска република. Не можеше да поеме риска да се компрометира в скандал — и най-вече — с приятел от детинство като Алан. Впрочем баща му нямаше да го позволи.

Лорн го знаеше много добре.

— Ще видя дали е настанен добре — каза той.

Потупа Енцио по рамото преди да тръгне да се изкачва по стълбичката.

Лорн стигна до кабината, където принцът беше настанен тайно, и срещна Одрик, който тъкмо излизаше. Ръцете му бяха заети с парцалите на господаря му и изглеждаше разтревожен. Размени многозначителен поглед с Лорн и се отдръпна, за да му направи път, преди да затвори вратата.

Увит плътно, Алан лежеше на една тясна кушетка. Един свещеник на Ейрал държеше ръката му и се молеше на колене. Принцът изглеждаше заспал, лицето му беше по-слабо и по-бледо от всякога на светлината на малката газена лампа, която гореше, окачена на тавана. Стените на кабината тихо проскърцваха в тишината и за момент Лорн остана така, без да смее да помръдне или да каже нещо.

Накрая, след като молитвата свърши, свещеникът внимателно положи ръката на Алан и се изправи.

— Добър вечер, синко — тихо каза той. — Аз съм отец Домнис.

Погледът му беше смирен. Носеше бяло расо, пристегнато с кожен колан, а на сърцето му с копринен конец беше избродиран профилът на Ейрал — Белия дракон на познанието и светлината.

— Добър вечер, отче.

Свещеникът беше висок и як, с къса коса и добре оформена брада. Наближаваше петдесетте и косата му сивееше, но от него се излъчваше усещането за спокойна сила. На Лорн му се струваше, че вижда в него бивш войник.

— Как е той? — попита, като гледаше Алан.

На свой ред отец Домнис се обърна към заспалия принц.

— Дадох му да изпие една отвара. Очиства се.

— Още ли?

Свещеникът въздъхна.

— Пораженията от кеша не са го пощадили — каза състрадателно.

— Възможно ли е да бъде излекуван?

— Нищо не е невъзможно.

Лорн впери стоманеносиния си поглед в очите на белия свещеник.

— Отговорете ми, отче.

Отец Домнис остана невъзмутим.

— Ако принцът наистина го иска, тогава да, ще може да оздравее и да се изтръгне от властта на кеша. Но ще е дълго и трудно. Мъчително.

Лорн въздъхна и леко поклати глава.

За момент между тях настъпи мълчание, после, като се съвзе, Лорн обяви:

— Скоро ще тръгнем. След няколко дни ще пристигнем във Върховното кралство.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Лорн отново сведе очи към Алан и почувства как гърлото му се свива.

— Трябва много да се погрижим за него, отче. Той е принцът на Върховното кралство.

— Както и ваш приятел — добави отец Домнис съчувствено.

Тогава Лорн се обърна, за момент впери поглед в него, сякаш му беше трудно да проумее какво точно беше казал свещеникът. После промълви:

— Да, отче, приятел ми е.

Лорн намери Еленцио дьо Лоранс на кея; вече се зазоряваше — крайно време беше да отплават. Двамата приятели си размениха по едно потупване, после Лорн каза:

— Благодаря, Енцио. Не забравяй да благодариш на баща си. Без него, без теб, без вашите шпиони, които откриха, че пръстенът му се продава, може би никога нямаше да намерим Алан. Или пък твърде късно.

Енцио се усмихна.

— Нали ще се увериш, че Алан ще бъде добре?

— Обещавам — каза Лорн.

След това измъкна от дрехата си едно писмо, по което имаше петна от кръв, и попита:

— Би ли могъл да предадеш това писмо на Алисия? Надявах се да я видя, но…

— Имам по-добра идея. Ти сам ще ѝ го дадеш.