Пиер Певел: Рицарят

— Останете тук — подхвърли Лорн.

Дали се обръщаше към Одрик, или към госпожа Велд? Несигурен, старият слуга остана на мястото си и смутено гледаше как Лорн се отдалечава. Домакинята им вече не се усмихваше.

Тесни легла бяха подредени в права линия върху пода от отъпкана пръст. Някои бяха събрани по три-четири, но повечето бяха отделени с тюлени завеси, зад които се очертаваха седнали или легнали силуети, прострени или стенещи, понякога в плен на неспокоен сън. Мъже, въоръжени с дълги тояги, стояха на стража, защото макар и кешът рядко да предизвикваше ожесточени бълнувания, все пак се налагаше да се прекрати някоя свада, да се изхвърли някой нежелан навън, дискретно да се отнесе някой труп. Тези мъже държаха под око и девойките, които безшумно се плъзгаха от едно легло към друго. Те наливаха питиета, свиваха топчетата смола, палеха и приготвяха лулите, сменяха изстиналите. Дори и да се случеше някоя ръка да се заблуди и да ги опипа, те не предлагаха други услуги. Кешът никак не възбуждаше сетивата, а за тези, които искаха компания, няколко проститутки очакваха да бъдат повикани.

Три от тях разговаряха тихо под бледата светлина на един фенер. Уморени и навъсени, те изведнъж се промениха, изправиха се и се усмихнаха, когато видяха Лорн, който се приближаваше и беше свалил качулката си. Той беше млад, висок, широкоплещест и привлекателен: мургав, загорял, със светли очи. От него се излъчваше властна мъжка увереност, а дрехите му бяха от високо качество. Платът на ризата му беше отличен. Както и кожата на ботушите му. Сребърният пръстен с герб, който красеше безименния му пръст, изглежда тежеше доста.

Но трите проститутки бързо отстъпиха.

— Търся Лида — каза Лорн.

Проститутките на мига изгубиха интерес към него, само едната все пак кимна с глава в определена посока. Лорн погледна натам, където му сочеше тя, и видя една млада руса жена, която се приближаваше бавно, леко разчорлена, като държеше връзките на корсета си.

На свой ред и тя го забеляза и отбранително смръщи вежди.

— Лида? — тя не отговори. — Казвам се Лорн.

Тя се отпусна, но изобщо не реагира, когато той я хвана за ръката, за да я дръпне настрана.

— Какво искате от мен? — попита тя, като с едно движение на раменете се освободи след няколко крачки.

— Да говоря с теб.

— Говорене, чукане — цената е една.

— Добре. Колко?

Проститутката помисли, после вдигна три пръста. Което означаваше три сребърни монети. Цяло състояние, но все пак Лорн ги плати. След което дискретно ѝ показа пръстен с герб от злато и аркан.

— Как си получила този пръстен?

Лида се поколеба.

— А вие?

— Твоят сутеньор го препродаде. Сега ми отговори на въпроса.

Тя въздъхна.

— Беше подарък. Саарда нямаше право да ми го взима. Но знам, че една от онези мръсници му е казала, а тя никога няма да си загуби времето да изчака…

Хвърли злобен поглед към трите проститутки. Те крадешком ги наблюдаваха и веднага се направиха на разсеяни.

— Подарък от кого, Лида?

— Един клиент. Не му знам името.

— Но може би знаеш къде може да бъде намерен…

— Той е там, в нишата. Оная, с червената завеса.

Лорн се почувства обзет от някаква смесица от надежда и тревога. Обърна се. Затворени с плътни завеси, в стената в дъното се очертаваха пет ниши.

Една от завесите беше аленочервена.

— Нали няма да имам неприятности със Саарда? — попита Лида.

— Не — разсеяно отговори Лорн. — Не, никакви. — После, осъзнавайки, че може би ѝ дава лъжливо обещание, той свали своя пръстен и го даде на младата жена. — Запази го или го занеси утре в двореца на Лоранс, ако искаш да промениш живота си.

С очи, сведени към пръстена с герб в шепите ѝ, Лида за миг остана невярваща, мислейки за възможността, която ѝ се удаваше. Наистина ли ѝ предлагаха да постъпи на служба в един от най-богатите и мощни домове в Сарм и Валанс?

Искаше да благодари на Лорн, но той вече се беше извърнал от нея и правеше знак на Одрик да тръгне към червената завеса. Слугата се подчини веднага и прекоси залата, за да отиде при него пред нишата, която Лида беше посочила.

Лорн изчака един миг, преди да дръпне решително завесата.

В нишата един млад мъж с дълга мазна коса лежеше върху чаршафите и възглавниците на разхвърляното легло. Полугол, облян в пот и урина, той беше ужасно слаб, с восъчнобледа кожа, потъмнели устни и стъклени очи. Жълта брада изяждаше хлътналите му бузи. Смесица от жлъч и повръщано беше засъхнала в ъгълчето на устата му. Човек можеше да го помисли за мъртъв, но този труп все още смучеше една студена лула.