Пиер Певел - Наследникът

Този ден погребваха останките на един герой.

Непрогледно небе, сиво и натежало като олово, покриваше Закрилящите планини. Зимен дъжд се сипеше над Цитаделата. Ситен и напоителен, той едва се виждаше, но от него паветата блестяха, а студът проникваше до костите. Погребалният кортеж вървеше бавно, минаваше по пусти улици със затворени врати и слепи прозорци. Старата крепост изглеждаше безлюдна, мъртва, изоставена под дъжда сред своите скъпоценни голи скали. По крепостните стени висяха знамена с петте корони на Върховното кралство, прогизнали и мрачни. Гарвани с блестящи от водата крила бяха кацнали на най-високите кули. Те внимателно наблюдаваха.

Принц Алдеран дьо Лангър водеше шествието, яхнал кон, чиито копита размътваха мастилените локвички. Зад него каруца, теглена от четири коня, превозваше абаносов ковчег, покрит със знаме, натежало от дъжда. Следваше го кортеж от конници, потънали в пълна тишина.

Всички бяха облечени в кожени ризници, покрити със стоманени халки под широки черни плащове. Всички носеха на гърдите си емблемата на Ониксовата гвардия, към която принадлежаха. Всички носеха бял шал, завързан на лявата ръка. Широки качулки скриваха погледите им, но под тях можеха да се видят строги лица, изопнати черти, стиснати челюсти, сурови устни. Всички бяха с ботуши, пристегнати с колани, въоръжени — това бяха воини в траур, дошли да отдадат почит на този, който ги беше командвал. Името му беше Лорн Аскариан и гербовете, избродирани със сребърен конец върху знамето, пазещо ковчега, бяха на Първия рицар на Кралството: вълча глава и две кръстосани шпаги под кралска корона. Същите красяха пръстена, който Лорн носеше на пръста си, когато беше върнал честта на Върховния крал и славата на Върховното кралство.

Гарваните литнаха, когато кортежът премина портата на квартала на краля. За да стигне дотук, беше прекосил Върховното кралство, като тръгна от столицата му, продължи да се движи дълги седмици по пътищата и по бавното течение на малки и големи реки. После гвардейците навлязоха в Закрилящите планини и стигнаха до тази изгубена долина, в чийто край се извисяваше Цитаделата. Историята и легендата се смесваха в старите планини. По време на Последния мрак първият Върховен крал героично и победоносно устоял на армиите на Дракона на сянката и забравата. И тук победил Дракона на разрушението и придобил неговата мощ, за да я предаде на потомството си.

Гарваните покръжаха малко, а през това време тежките облаци над Цитаделата се набраздиха с бели ивици. После една от птиците изграчи и всички полетяха към гробището.

В Цитаделата имаше няколко крипти и гробища — всичките изоставени. Всъщност тя беше като обширна гробница, където сегашният Върховен крал беше дошъл да дочака смъртта си и се надяваше тя скоро да дойде. Отделени с назъбени стени и тежки решетки, пазени от празни кули и ветровити стражеви пътища, кварталите на Цитаделата очертаваха мозайка, изоставена на разрухата. Единствен кварталът на краля все още беше обитаем. Все още. Хора живееха единствено в замъка, издълбан отчасти в скалата. Там, сред сенките, се говореше тихо, докато кралят, уединен в покоите си или в тронната зала със спуснати над прозорците плътни завеси, утежняваше мъчението на безкрайна агония.

Стена обграждаше гробището в квартала на краля. Гарваните кацнаха на нея и изчакаха погребалния кортеж да дойде. Той пристигна, предшестван от чаткането на подкованите копита по паважа, а в това време дъждът се засили още повече.

И стана бял.

Принц Алдеран прие белия дъжд без да трепне.

Знаеше какво означава това. Знаеше, че беше лошо предзнаменование, изпратено от Ейрал — Белия дракон, и че рядко минаваше и седмица, без дъждът отново да завали и да положи покров от бледа пепел над Цитаделата. Казваха, че Върховният крал е прокълнат. Казваха, че плаща цената за стар грях и че Върховното кралство страда заедно с него. Оттук идваше и неизлечимото зло, от което вехнеше крал Ерклант. Оттук и мъченията, през които минаваше Върховното кралство, войните и гладът, които го застрашаваха, свадите и амбициите, които го разкъсваха.