Пиер Певел: Наследникът

Елегантна и просторна, ухаеща, стаята беше потънала в полумрак, който запазваше прохладата, светлината проникваше през щорите на жълти, издължени вълни. Единственият шум, преди да влезе Ейлин, идваше от прелистваните страници и от вятъра, който подухваше в кедрите навън.

Алисия не вдигна глава от книгата си.

Ейлин прекоси енергично стаята и широко отвори един прозорец, нахлу поток от силна светлина, който заслепи Алисия и я принуди да си закрие лицето с ръка.

— Ейлин!

Но Ейлин не я слушаше.

Отвори и другите два прозореца и накрая стаята потъна в жива, топла светлина. После се обърна към приятелката си и скръсти ръце. Красива, миловидна и кокетна, тя полагаше големи грижи за лицето си в цвят на лилия, с малка, очарователно очертана коралова уста. Очите ѝ искряха. Черни къдрици обгръщаха изящното ѝ личице.

— Пак си чела цяла нощ, нали?

Алисия остави книгата си.

— Ти никога не си обичала книгите — каза тя уморено. — Не можеш да разбереш.

— Не се дръж с мен като с глупачка, става ли? Вече мина обяд, а майка ти те чака.

Алисия отметна една златисточервена къдрица от бузата си.

— Зная какво иска от мен.

Беше бледа и нещастна. Златото, което искреше в тъмните ѝ очи, беше избледняло. Бузите ѝ бяха хлътнали, а погледът ѝ бе помръкнал. Но от това красотата ѝ беше станала още по-крехка, по-изящна и ценна. Още нямаше двайсет и пет години, а вече преживяваше траура на една огромна любов.

— Аз също зная. И ще направиш добре да я изслушаш.

— За какво ми е?

Ейлин въздъхна.

Съчувствено седна до приятелката си и взе ръцете ѝ в своите.

— Зная, че го обичаше, Лис. Но времето минава и това… — обгърна стаята с поглед — не знам какво е това, но не е живот.

Говореше не само за тази стая, от която приятелката ѝ изобщо не излизаше, но и за отшелническия живот, който Алисия водеше тук от месеци, като отказваше всякакви посещения и не отговаряше на писмата, които получаваше. Единственото, което правеше, беше да чете. Четеше и четеше, отново и отново, книги, от които не запомняше и ред, но които я опиваха като лошо вино. Четеше до изтощение, понякога потъваше за няколко часа в сън и забрава, откраднати преди зазоряване.

Ейлин нежно галеше слепоочията ѝ с върха на пръстите си и Алисия повдигна към нея отчаян поглед.

— А какво искаш да направя? — попита тя умоляващо.

Той се казваше Лорн.

Беше го обичала, както се обича само веднъж, а за мнозина такава любов беше невъзможна. Внезапната му смърт я беше опустошила, издълба в нея ледена пропаст, в която всичко потъна. Над изпепелената ѝ душа се бе спуснал мрак. И оттогава насетне тя живееше, но беше само сянка, отсъствие, жалба, свита болка.

— Какво искаш да направя? — повтори Алисия.

Развълнувана, Ейлин целуна устните на разплаканата си приятелка и я прегърна.

— Не те карам да забравиш, Лис.

— Дори не можах да поговоря с него, след като се върна! — проплака Алисия. — Не можах да му кажа, че го чаках и че го обичам! Но защо, защо Сивият дракон ми върна Лорн само за да ми го отнеме веднага след това?

— Не зная.

Ейлин остави Алисия да се наплаче в прегръдките ѝ.

— Аз… Наистина не зная — добави тя.

Вила Ливия представляваше голяма, красива постройка, изгубена във вътрешността на страната, потънала сред поля, лозя и кипариси. Имението принадлежеше на Ливерия дьо Лоранс, херцогиня на Сарм и Валанс, която всяка година идваше тук да прекара лятото далеч от оживлението и смърдящите канали на Аленсия. Обожаваше това място до такава степен, че го беше прекръстила: Ливия беше умалително от Ливерия. Тук въздухът беше чист, дните минаваха спокойно, а пейзажът бе очарователен.

Херцогинята обядва на терасата под един бял балдахин, седнала с лице към алея със столетни кедри, през чиито крехки клони преминаваха лъчите на сармското слънце в този пролетен следобед. Красива и улегнала, тя беше изпълнена с достойнство като жена, която познава положението си и държи на него. Пи малко, хапна едва-едва, бързо поиска да разчистят масата и извади тънка пура от един калъф.

Елда, компаньонката ѝ, я погледна укоризнено.

— Зная — каза херцогинята. — Но никой не може да ме види, а и ти няма да тръгнеш да разправяш, нали?

Всъщност множество въоръжени мъже стояха около терасата.

Ботушите им все още бяха прашни, те принадлежаха към ескорта, без който херцогинята на Сарм и Валанс не отиваше никъде. Дали наистина ги беше забравила? Те стояха мълчаливи и безстрастни, зорки, готови да извадят шпагите. Други войници пазеха околностите на вилата. А трети наблюдаваха пътищата наоколо.