Пиер Певел - Рицарят

Не след дълго обаче представлението отегчи Лорн. Тъкмо мислеше да си тръгва, когато един сервитьор — като се наведе, за да напълни чашата му — дискретно му подаде една бележка.

Лорн с нищо не се издаде.

Разгъна малката хартийка в дланта си под масата, после леко изправи рамене, като се облегна на креслото и сведе поглед. Беше прекалено тъмно, за да може да прочете каквото и да било.

— Сега ще се върна — пошушна на Алан. — Ще изляза малко на чист въздух.

— Не се ли чувстваш добре?

— Малко ме боли главата, а тези цимбали ми проглушиха ушите. А и ми се струва, че прекалих с виното.

— Ще повикам Одрик да те придружи.

— Няма нужда. Ще се поразходя малко и ще ми мине.

Лорн се изправи.

— Вече ни изоставяте, рицарю? — попита Естеверис, без да откъсва очи от спектакъла.

Лорн не отговори.

Излезе и най-накрая спря да прочете загадъчната бележка на светлината на един фенер. Чудеше се какво значи това. Някой си беше направил труда да се свърже с него сега, в пълна дискретност. Значи времето го притискаше — по една или друга причина.

Лорн позна тайния шифър.

Това беше код, използван от Ирелис, който му навя доста лоши спомени. Всъщност той шифрираше компрометиращите писма, които бяха намерени сред вещите му след като го арестуваха и заради които беше осъден за предателство.

На времето се беше клел, че нищо не знае за тези документи, нито за шифъра, който ги предпазва.

Напразно.

Четири години по-късно Лорн се изненада от лекотата, с която дешифрира бележката.

Херцог Дънкан дьо Фелн чакаше на една пейка в една дискретна градина на Двореца. Осветен от факла, забита в земята, той изглеждаше сам и стана, когато чу, че Лорн се приближава.

— Добър вечер, рицарю. Извинете ме, че поисках да се срещнем при такива обстоятелства, но трябва да съм напуснал Ориал на сутринта и несъмнено за вас е по-добре да не ни виждат заедно.

Той покани Лорн да седне с движение на ръката си. Но Лорн не помръдна и като запали от факлата бележката, която го беше довела тук, каза:

— Да използвате стария шифър на Ирелис не беше никак предпазливо.

— Исках да съм сигурен, че ще привлека вниманието ви — обясни Фелн. — Както ви казах, времето ме притиска. Надявах се да ви видя на пиршеството, но в последния момент Естеверис ми даде да разбера, че присъствието ми не е желателно. Малко унижение за дъщеря ми и за мен. Ненужно, но напълно в стила на Нейно Величество Селиан, кралица на Върховното кралство…

Лорн изчака хартийката да изгори почти напълно, после я пусна и загледа как се разпада, отнесена от полъха на вятъра, на малки горящи парченца.

— Връщате се в земите си? — попита той.

— Да. Благодарение на вас за мен настъпи моментът да бъда забравен.

— Цял съм изпълнен със съжаление.

— Кралицата се радва на отново придобита популярност, хазната на кралството е пълна. Доколкото я познавам, това няма да продължи дълго, но за сега тя държи последната ръка. Броят на съюзниците ѝ се увеличава, докато най-решителните сред моите се колебаят…

Фелн въздъхна фатално и се усмихна.

— Какво искате, рицарю? — продължи той. — Колелото се върти и ще продължава да се върти. Искате ли да се поразходим малко?

Беше съвсем тъмно.

Лорн погледна тъмната, смълчана градина около тях и иронично каза:

— Трябва ли да очаквам да бъда отвлечен? След Самаранд и укрепения хан на пътя за Бренвост, това ще дойде в пов…

— Значи сте се досетили.

— Че Ирелис стои зад всичко това? Не трябваше да се досещам. Вашите шпиони са станали непредпазливи и приказливи. Освен това кой друг би искал да изчезна? Кой друг можеше да е разтревожен за това, че са ме измъкнали от тъмницата, където гниех?

Херцогът поклати глава разкаяно.

— Не съм искал да ви отвличат, рицарю. И със сигурност не съм искал да изчезнете. Зная какви услуги ни направихте и зная какво ви струваха те. Имам много недостатъци, но не съм неблагодарник. Аз съм лоялен човек.

— Това ли искахте да ми кажете тази вечер?

— В известен смисъл. Държах да знаете, че изобщо няма за какво да се боите от Ирелис. Напротив, моля ви да го смятате за свой съюзник.

Предложението направо развесели Лорн.

След Естеверис, Фелн беше вторият, който му подаваше ръка тази вечер. Караха се за вниманието му. Дори кралицата му се усмихваше, но нейните усмивки не можеха да го заблудят, също както не вярваше в искреността на министъра или на херцога. И единият, и другият бяха водени от своите интереси, от своите политически сметки. Тези предложения доказваха само едно нещо: Лорн вече заемаше значително място на шахматната дъска на Върховното кралство.