Пиер Певел: Рицарят

— Искам също така — добави Фелн — да знаете, че аз добре ще пазя вашата тайна. Никой никога няма да узнае, че обвиненията в предателство срещу вас бяха основателни. Никой никога няма да научи истината.

Лорн се усмихна, но погледът на разноцветните му очи беше леден. Твърде спокоен, поради което ужасно заплашителен, той се приближи до Фелн, който се уплаши, задържа дъха си и не смееше да помръдне. Лорн се залепи до него гърди в гърди, прокара силната си ръка зад тила му и му прошепна на ухото:

— И кой ще ти повярва? Един лоялен и предан рицар, несправедливо обвинен в предателство, се връща от ада и спасява кралството по молба на своя крал. Това е историята. Красива е, твърде красива, за да им се ще на хората да чуят някоя друга. И няма никакво значение какво знаеш ти. Няма никакво значение какво съм направил някога. Освен това доста добре си платих.

Лорн пусна Фелн и се дръпна, като позволи на херцога да си поеме въздух.

— Приятно завръщане — каза той, като си тръгна. — Поздрави на дъщеря ви.

Фелн преглътна, после каза:

— Никой не си го обяснява, а някои и не искат да повярват, но изглежда, че Тъмнината ви закриля, рицарю. Внимавайте да не започне да ви води!

Със спокойна крачка Лорн потъна в мрака.

Лорн напусна Двореца като мислеше над последните думи на херцога. Наистина Тъмнината го беше предпазила от дъха на принца-дракон. Стомана срещу стоманата. Огън срещу огъня. Тъмнината срещу Тъмнината.

Не знаеше защо и как, но това беше факт.

Беше жив и никога не се беше чувствал по-добре. Както беше предсказал Драконът на разрушението, тялото му се беше оставило да бъде обсебено от Тъмнината, вместо да ѝ се съпротивлява, и той беше излязъл от това по-силен, по-устойчив, способен на подвизи, които нямаха равни на себе си.

Като този да оцелее от дъха на Тъмнината…

А душата му?

В интерес на истината не му пукаше, убеден, че дори и да беше притежавал душа, тя беше умряла в Далрот. Може би това беше цената, която трябваше да плати.

Прекалена цена, каквито и да бяха грешките му.

Да, Лорн беше извършил предателство.

Преди четири години беше разкрил съдържанието на тайния договор, който Върховното кралство подготвяше с Иргаард, което беше попречило той да бъде подписан. Но независимо от всичко, не заслужаваше да бъде изпратен в Далрот и да изтърпи там това, което беше изтърпял — сам срещу лудостта, смъртта и забравата.

Сам срещу Тъмнината.

Освен това самият той беше разкрит. Предаден. Но от кого и защо? Не знаеше, но щеше да разбере, сега, когато имаше властта да го направи. Вече беше достатъчно влиятелен за това и смяташе да се възползва, като за начало щеше да получи от Сибелиус протоколите от тайния му процес.

След това този или тези, които му бяха причинили тази загуба, щяха да платят с живота си.

Полунощ.

За миг Лорн си помисли да иде при своите хора в кръчмата, където се бяха събрали да отпразнуват победата в Ангборн, но и да отдадат почит на Дуайн, чиито останки вече почиваха в гробището на Саарсгард. Само Вард, Йерас и Логан се бяха върнали в Ориал с Лорн. Лиам беше останал в Самаранд, прикован на легло от треска, за която лекарите казваха, че не е опасна. По-добре беше обаче да си почине, докато раната на ръката му оздравее. Щеше да дойде при тях по-късно.

Стъпките на Лорн го отведоха естествено при Черната кула, като прекоси ликуващия квартал на червените павета. Вървеше с наведена глава, но няколко пъти го познаха и го канеха да пийне по чаша, което той учтиво отказваше за по-сетне. Всъщност бързаше да се прибере и да се затвори на спокойствие в новите си покои. След смъртта на Андара работата по възстановяването на кулата беше продължила без никакви пречки и когато се върна, Лорн беше приятно изненадан да види, че всичко беше почти завършено. Все още около кулата се издигаха скелета, но главната кула вече беше съвършено обитаема и функционираща. Украсена на върха със знаме, на което бяха изобразени вълча глава и кръстосани мечове, една Черна кула отново се извисяваше с цялата си слава в Ориал.

Лорн намери помещенията потънали в мрак и тишина. Но не бяха пусти, което го изненада.

— Дарил?

И наистина юношата дремеше на един стол на приземния етаж на главната кула, а в една купа до краката му гореше парче свещ.

— Какво правиш тук? — попита Лорн.

Дарил стана, като си триеше очите.

— Аз… ви чаках, месир.

— Но защо?

— За да разбера дали нямате нужда от мен. Имате ли нужда от мен?