Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

Петък, 15 юли 1988

Ранкейлър Стрийт, Единбург

— Най-важното, предполагам, е да наклониш везните — каза тя. — Наистина да промениш нещо.

— Да промениш света?

— Не целият свят. Само светът край теб.

Полежаха мълчаливо с преплетени върху единичното легло тела и после се разсмяха и двамата с дрезгави предутринни гласове.

— Не мога да повярвам, че го казах — простена тя. — Доста изтъркано звучи, нали?

— Малко изтъркано.

— Опитвам се да те вдъхновя! Да подготвя мизерната ти душа за великото приключение, което те очаква. — Тя обърна лице към него. — Не че ти е необходимо. Бъдещето ти, предполагам, е спретнато очертано до последния щрих. От извора до устието.

— Едва ли.

— Какво тогава смяташ да правиш? Какъв е големият ти план?

— Е, родителите ми ще дойдат да ми съберат багажа, ще го вземат, после ще прекарам ден-два в апартамента им в Лондон, ще се видя с приятели. След това Франция…

— Много хубаво…

— След това Китай и Индия. Ще пообиколя…

— Пътешествия — въздъхна тя. — Напълно предсказуемо.

— Какво му е лошото да попътуваш?

— По-скоро да отбягваш действителността…

— Преувеличават ценността й — отвърна той, надявайки се думите му да прозвучат мрачно и харизматично.

Тя изсумтя.

— Няма проблем, предполагам, за онези, които могат да си го позволят. Защо не кажеш просто „ще лентяйствам две години“? Същото е.

— Защото пътешествията разширяват светогледа — отговори той, изправи се на лакът и я целуна.

— О, но твоят и без това е достатъчно широк — извърна лице тя; поне за момента. Облегнаха се отново на възглавницата. — Както и да е… нямах предвид какво ще правиш следващия месец, а за в бъдеще. Бъдещето като перспектива. Когато си… не знам… — Тя замълча, сякаш обмисля някаква фантастична идея, пето измерение примерно. — Когато си на четирийсет, да речем. Как се виждаш на четирийсет?

— Четирийсет? — Идеята очевидно затрудни и него. — Не знам. Позволено ли е да кажа „богат“?

— Толкова, толкова плиткоумно.

— Добре тогава — известен. — Той я целуна по врата. — Малко зловеща тема, не мислиш ли?

— Не е зловеща… вълнуваща е.

— Вълнуваща! — наподоби той презрително мекия й йоркширски акцент.

Често й се случваше лъскавите момчета да я имитират, сякаш произношението й е необичайна отживелица, и не за пръв път тя потръпна от омерзение. Отдръпна се от него и опря гръб в хладната стена.

— Да, вълнуващо! Полага се да се вълнуваме, нали? Бъдещето е пред нас. Както каза заместник-ректорът: „Вратите на златните възможности са широко разтворени“.

— „Вашите имена ще четем в утрешните вестници…“

— Доста невероятно.

— Защо тогава си развълнувана?

— Аз ли? Господи! Аз треперя от страх.

— И аз. Боже… — Той се извърна рязко и се протегна към цигарите на пода до леглото, сякаш да си успокои нервите. — Четирийсет години! Четирийсет. Мамка му!

Развеселена от тревожното му изражение, тя реши да налее масло в огъня:

— Та какво ще правиш, когато си на четирийсет?

Той запали замислено цигарата.

— Е, Ем…

— Ем? Кой е Ем?

— Наричат те Ем. Чувал съм.

— Да, приятелите ме наричат Ем.

— Може ли значи да те наричам Ем?

— Добре де, добре, Декс.

— Обмислял съм темата за порастването. Зарекъл съм се да си остана такъв, какъвто съм сега.

Декстър Мейхю. Надзърна към него през бретона си.