Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

След като се видяхме за последно, реших да приема работата, за която ти споменах — в театралната трупа «Следжхамър Коопърейтив», и вече четири месеца съчиняваме, репетираме и обикаляме с «Жесток товар» — финансиран от Съвета по изкуства спектакъл за търговията с роби, представена чрез текст, фолклорни песни и шокираща пантомима. Прилагам лошо копирана диплянка, за да видиш за какво елитно представление иде реч.

«Жесток товар» е образователен театър, предназначен за 11-13-годишни, и излага провокативната идея, че робството е Много Лошо Нещо. Аз играя Лидия… хмм… е, да… главната героиня — разглезената и суетна дъщеря на злия сър Обадая Коравосърдечни (досещаш ли се по името, че не е особено добродушен човечец?) — и в най-въздействащия момент от постановката осъзнавам, че всичките ми красиви вещи, всичките ми рокли (посочвам роклята си) и бижута (виж по-горе) са купени с кръвта на сродните ми човешки същества (хлипане) и че се чувствам омерзена (взирам се в ръцете си, сякаш ВИЖДАМ КЪРВАВИ ПЕТНА), омерзена до дъното на ДУУУУШАТА си. Много силна сцена, макар и провалена снощи, защото децата започнаха да ме замерят с дъвчащи бонбони.

Сериозно обаче… всъщност не е чак толкова зле, не и в цялостния контекст, и не знам защо го описвам цинично — защитен механизъм сигурно. Децата наистина откликват — онези, които не хвърлят неща. Провеждаме и трогателни семинари в училищата. Смайващо е колко малко знаят хлапетата за културното си наследство, за потеклото си. Хареса ми съчиняването на пиесата, което ме вдъхнови за други сюжети и прочее. Заслужава си, смятам, дори да ти се струва, че си губя времето. Наистина, наистина мисля, че можем да променим нещо, Декстър. Искам да кажа… през 30-те в Германия са представяли стотици радикални постановки и виж до какво се е стигнало. Ще унищожим до крак расовите предразсъдъци в централните графства, дори да се наложи да действаме дете по дете.

В трупата сме четирима. Кваме е Благородният роб и макар да играем господарка и прислужник, всъщност се спогаждаме добре (макар вчера да го помолих да ми вземе пакет чипс от кафенето и той ме изгледа, сякаш го ПОТИСКАМ или нещо такова). Но е мил и работи със сърце, въпреки че непрекъснато плачеше по време на репетициите, което ми се стори малко прекалено. От сантименталните е, ако ме разбираш. В представлението помежду ни се разгаря сексуално напрежение, но за пореден път животът не успява да имитира изкуството.

Следващият е Сид, който изпълнява ролята на злия ми баща Обадая. Знам, че цялото ти детство е преминало в игри на крикет на огромна зелена морава, осеяна с лайкучка, и не си губил ценно време с нещо толкова плебейско като телевизията, но Сид е бил доста известен — играл е ченгето в сериала «Улични схватки» и не крие отвращението си, че е паднал толкова НИСКО. Безапелационно отказва да участва в пантомима, все едно е под нивото му да общува с отсъстващ обект, и всичките му изречения започват с: «Когато бях в телевизията», което е неговият вариант на «Когато бях щастлив». Сид пикае в мивка и ходи с ужасни полиестерни панталони, които не се перат, а СЕ ЗАБЪРСВАТ, и се прехранва с бургери с кълцано говеждо от лавките. С Кваме смятаме, че тайничко си пада расист, но иначе е прекрасен човек, прекрасен, ненадминат човек.

Сега идва ред на Канди. Ах! Канди! Ще ти хареса, тя е по-сладка от името си. Играе Устатата прислужница, Плантатора и сър Уилям Уибърфорс, много е красива и одухотворена и макар да не одобрявам тази дума — истинска кучка. Непрекъснато ме пита на колко съм ВСЪЩНОСТ и ми повтаря колко изморена изглеждам и как, ако си сложа контактни лещи, ще съм доста симпатична, което, естествено, МЕ ОКУРАЖАВА. Непрестанно натяква, че участва в постановката само заради членството в актьорския профсъюз и очаква да я забележи холивудски продуцент, скитосващ случайно из Дъдли през някой дъждовен следобед в търсене на дарования от образователната сцена. Актьорството е гадост, нали? Когато сформирахме трупата, си я представяхме като прогресивен театрален колектив без всичките там егоистични амбиции да се докопаме до телевизията и славата и прочее глупости: заричахме се просто да поставяме добри, оригинални, въздействащи и политически ангажирани пиеси. Сигурно ти звучи високопарно, но така беше. Недостатъкът на егалитарните демократични колективи обаче е, че се налага да търпиш откачалки като Сид и Канди. Не бих възразявала, ако умееше да играе, но южняшкият й акцент е умопомрачителен, сякаш я е поразил инсулт или нещо такова, и на всичкото отгоре загрява с йога по бельо. О, наостри уши, нали? За пръв път виждам някои в поза «Поклон пред слънцето» по жартиери и сутиен. Не е правилно, нали? Клетият Сид едвам преглъща питките с говеждо и кетчуп и не смогва да си улучи устата. Когато най-сетне се облече и излезе на сцената, някое дете обикновено започва да подсвирква, а в минибуса на връщане тя винаги се преструва на обидена феминистка. «Писнало ми е да съдят за мен по външния вид, обречена съм да ме преценяват по изящното лице и стегнатото младо тяло», каканиже, намествайки си колана, сякаш е голям ПОЛИТИЧЕСКИ проблем и трябва да изнасяме улични програми за участта на жените, обречени да притежават огромни цици. Бръщолевя ли много? Влюби ли се вече в нея? Може да ви запозная, когато се върнеш. Виждам те като на длан как облизваш устни и я разпитваш за «кариерата» й. Не, май все пак няма да ви запозная…“