Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

От леглото Декстър я видя да се появява в тогата и с шапката, които бяха длъжни да наемат за абсолвентската церемония, и да извива присмехулно съблазнително бедро пред рамката на вратата, стиснала в ръка дипломата си. Надзърна над очилата и нахлупи шапката ниско над едното си око.

— Как ти се струва?

— Отива ти. Харесвам жизнерадостната ти трактовка. А сега се събличай и идвай в леглото.

— За нищо на света. Дала съм трийсет лири за тогата. Искам да й се насладя докрай.

И я разпери като вампирско наметало. Декстър се пресегна към крайчеца, но тя го перна с навитата на руло диплома. После седна на ръба на леглото, свали си очилата и смъкна тогата. Той успя да зърне за последно голия гръб и извивката на гърдите й, преди да изчезнат под черна тениска, настояваща за незабавно и едностранно ядрено разоръжаване. „Колкото, толкова“, помисли си. Няма по-прекрасен начин за охлаждане на страстите от дълга черна тениска с политически лозунг. Освен може би албум на Трейси Чапман.

Той вдигна примирено дипломата й от пода, изниза ластичната връв от свитъка и обяви:

— Английски и история — пълно отличие.

— Чети и плачи, неудачнико — пресегна се тя към дипломата. — О! Внимавай!

— В рамка ли ще я слагаш?

— Мама и татко ще я преснимат на фототапет. — Нави стегнато листа и го потупа в краищата. — И в ламинирани покривчици за маса. Мама ще си я татуира на гърба.

— Къде са родителите ти всъщност?

— О, в съседната стая.

Той подскочи.

— Господи! Наистина ли?

Тя се засмя.

— Шегувам се. Върнаха се в Лийдс. Татко смята, че хотелите са за франтове. — Прибра свитъка под леглото. — А сега се размърдай — сръга го да се премести в студената част на леглото.

Той й направи място и плъзна несръчно ръка под раменете й. Целуна я замислено по врата. Тя се обърна да го погледне, скрила брадичка под завивките.

— Декс?

— Ммм…?

— Да полежим прегърнати, а?

— Разбира се. Щом искаш — съгласи се галантно той, макар да не намираше смисъл в прегръдките. Те бяха за прабаби и плюшени мечета. Повдигаше му се от тях. Най-добре да се признае за победен и да се прибира у дома. Тя обаче намести собственически глава върху рамото му и двамата полежаха така — неловко и напрегнато. Накрая тя се обади:

— Не мога да повярвам, че предложих да се попрегръщаме. По дяволите! Съжалявам.

Той се усмихна.

— Няма проблем. Да се погушкаме още по-зле.

— Ужасно. Да си обещаем никога, за нищо на света да не се гушкаме — каза тя и веднага съжали за забележката.

Как така „ние“? Шансът беше нищожен. Потънаха отново в мълчание. Последните осем часа бяха прекарали в разговори и целувки. Налегна ги умората, която обичайно идва призори. В буренясалия заден двор пееха косове.

— Обичам да ги слушам — прошепна той в косата й. — Утринни косове.

— Аз ги мразя. Карат ме да мисля, че съм направила нещо, за което ще се разкайвам.

— Затова ги обичам — каза той, за пореден път търсейки мрачен, харизматичен ефект. След миг додаде: — Направила ли си?

— Какво?

— Нещо, за което се разкайваш.

— Тази нощ ли имаш предвид? — Тя го стисна за ръката. — О, предполагам! Не знам още. Откъде да знам? Питай ме сутринта. А ти?

Той опря устни до темето й.

— Не, разбира се — отвърна и си помисли: „Това не бива да се повтаря. В никакъв случай“.

Доволна от отговора му, тя се сви по-близо до него.

— Трябва да поспим.

— Защо? Утре не ни чака работа. Вече не гоним крайни срокове, не тичаме на лекции…

— Само целият ни живот. Разстила се пред нас чак до хоризонта — сънено отрони тя, вдъхвайки дълбоко чудесния аромат на запотената му кожа и същевременно потръпвайки възторжено при мисълта за независимия живот на зрял човек. Не се чувстваше зряла. Изобщо не беше подготвена. Сякаш посред нощ бяха засвирили пожарни спрени и тя стоеше на улицата, преметнала дрехите си през лакът. Ако не учи, какво ще нрави? Как ще запълва дните? Нямаше представа.

Каза си, че номерът е да си смел и доблестен и да вложиш свой почерк. Не да променяш целия свят. Само светът около теб. Разполагаш с отличните си оценки, с мечтите си и с новата електрическа машина „Смит Корона“. И просто запряташ ръкави. Но какво точно вършиш? Променяш живота чрез изкуството може би. Пишеш красиво. Цениш приятелите си, оставаш верен на принципите си, живееш страстно, пълнокръвно и добре. Преживяваш нови неща. Обичаш и те обичат, ако е възможно. Храниш се умерено. Такива неща…

Не беше кой знае каква пътеводна философия, не вървеше и да я споделяш, особено пред този мъж, но тя вярваше в нея. И засега първите няколко часа зрял живот бяха поносими. Навярно на сутринта, след чая и аспирина, ще събере смелост дори да го покани пак в леглото. И двамата ще са трезви тогава, което няма да ги улесни, но пък току-виж й харесало. В малкото случаи, когато се бе озовавала в леглото с момче, или се разплакваше, или се разсмиваше истерично. Нямаше да е лошо да пробва нещо по средата. Почуди се дали има презервативи в кутията от горчица. Нямаше причина да са изчезнали — последния път си бяха там — февруари 1987 година, Винс, инженер-химик с космат гръб, който си издуха носа в калъфката на възглавницата й. Щастливи дни, щастливи дни…