Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

Навън просветляваше. Декстър виждаше как розовият изгрев се процежда през тежките зимни завеси, наследени от предишни наематели. Внимателно, за да не я събуди, той протегна ръка, пусна фаса на цигарата в чашата с вино и се взря в тавана. Шансът да заспи сега беше нищожен. Реши да разглежда шарките на сивия килим, докато тя задиша дълбоко, и да се измъкне, без да се сбогува.

Тръгнеше ли си сега, означаваше, естествено, че повече няма да я види. Запита се дали ще й стане неприятно и предположи, че ще му се обиди — общоприетият случай. А на него? Щеше ли да му бъде неприятно? Четири години се беше справял прекрасно и без нея. До снощи мислеше, че се казва Анна, и все пак на партито не успя да отлепи поглед от нея. Защо не беше я забелязал досега? Разгледа унесеното й в сън лице.

Беше хубава, но изглежда се дразнеше от това. Червената й коса беше сякаш нарочно лошо подстригана — или собственоръчно пред огледалото, или от Тили еди-коя си, шумното едро момиче, с което делеше апартамента. Кожата й беше бледа и леко подпухнала — резултат от дълги часове в библиотеката или от много халби бира в кръчмата, а очилата й придаваха старомомински и бухалски вид. Брадичката й беше мека и малко закръглена. По бебешки пухкава? Или „закръглена“ и „по бебешки пухкава“ не бяха позволени определения? Както не биваше да споменава гласно, че има великолепни гърди — дори да е вярно — защото ще се обиди.

Както и да е, обратно към лицето й. На върха на малкото й вирнато носле блестеше тънък слой пот, а челото й бе осеяно с миниатюрни червени точици, но ако не ги броим, лицето й — е, кой би отрекъл — лицето беше истинско чудо. Очите й бяха затворени и той откри, че не си спомня точния им цвят, а само че са големи, искрящи и шеговити като двете бръчици в ъглите на сочните й устни — дълбоки полумесеци, очертаващи се още по-ясно, когато се засмее. А то явно се случваше често. Гладки розови скули с лунички — възглавнички плът, излъчващи топлина. Никакво червило, но меки устни с цвят на боровинки, които не разтваряше, когато се усмихва, сякаш не иска да показва зъбите си — малко възголеми на фона на устата. Единият преден беше леко нащърбен и оставяше впечатление, че прикрива нещо — смях, остроумна забележка или фантастична тайна историйка.

Тръгнеше ли си сега, навярно никога вече нямаше да види това лице, освен може би на някой ужасен юбилей на випуска след десет години. Тя ще бъде напълняла и разочарована и ще му трие сол на главата, че е изчезнал, без да се сбогува. По-добре да се измъкне тихомълком и никакви юбилейни срещи. Върви напред, мисли за бъдещето. Очакват те стотици лица.

Но точно когато взе решението, устата й се разтегна в широка усмивка и тя проговори, без да отваря очи:

— Е, как ти се струва, Декс?

— Кое, Ем?

— Ти и аз. Любов ли е според теб?

Тя се засмя тихо с плътно затворени устни.

— Просто заспивай.

— Престани да ми зяпаш носа тогава. — Тя отвори очи, синьо-зелени, искрящи и проницателни. — Кой ден е утре?

— Днес, искаш да кажеш.

— Днес. Сияйният нов ден, който ни очаква.

— Петък е. Двайсет и четири часа петък. Денят на свети Суидин всъщност.

— Тоест?

— Традиция. Ако вали днес, ще вали още четирийсет дни или цялото лято, или нещо такова.

Тя се намръщи.

— Не звучи смислено.

— Не е това целта. Говорим за суеверие.

— Къде ще вали? Винаги вали някъде.

— На гроба на светеца. Погребан е край Уинчестърската катедрала.

— Откъде знаеш?

— Там ходех на училище.

— Аха — измърмори тя във възглавницата.

— Ако на свети Суидин завали… нещо си… тра-ла-ла-ла-ли.

— Прекрасна поезия.

— Е, перифразирам.

Тя се засмя отново, после надигна сънливо глава.

— Но, Декс?

— Да, Ем?

— Ако днес не вали?

— Хмм?

— Какво ще правиш?

Кажи й, че си зает.

— Нищо особено — отвърна.

— Да измислим нещо тогава? Ти и аз, искам да кажа?

Почакай да заспи и се измъквай.

— Да. Добре — съгласи се. — Да измислим нещо.

Тя отпусна пак глава върху възглавницата.

— Нов-новеничък ден — прошепна.

— Нов-новеничък ден.

Събота, 15 юли 1989

Улвърхемптън и Рим

Момичешките съблекални

Гимназия „Стоук Парк“, Улвърхемптън

15 юли 1989

Ciao, Bello!

„Как си? И как е Рим? Вечният град — звучи добре — но аз от два дни съм в Улвърхемптън и сякаш е от цяла вечност (все пак ще призная, че «Пица Хът» тук е божествена, просто божествена).