Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Ема Морли обърна листа надолу, когато Гари Наткин влезе — кльощав и трескав — и настана време за подгряващата реч на директора и съучредител на театър „Следжхамър Коопърейтив“. Общата гримьорна не беше никаква гримьорна, а момичешка съблекалня в местната гимназия, която дори през почивните дни пазеше познатия дъх на училище — хормони, розов течен сапун, мухлясали хавлии.

Гари Наткин прочисти гърло на прага; блед и с резки от бръснач, със закопчана догоре черна риза, мъж, чиито кумир за мъжествен стил е Джордж Оруел.

— Залата се пука по шевовете, хора! Почти половината е запълнена. Никак не е зле с оглед на… — Не уточни с оглед на какво, навярно разсеян от Канди в поза „свещ“ и в боди на точици. — Да им покажем какво е шоу, приятели! Да ги унищожим!

— С радост ще ги унищожа — изръмжа Сид, който, впил очи в Канди, обираше последните трохи от питката си. — С бухалка за крикет с пирони! Копелета!

— Мисли позитивно, Сид, моля те — настоя Канди в момента на дългото контролирано издишване.

— Помнете — продължи Гари, — излъчвайте свежест и жизнерадост, действайте екипно, произнасяйте репликите като за пръв път и най-главното — не позволявайте на публиката да ви сплаши, не се поддавайте на подстрекателства. Отмъщението е забранено! Не се дразнете! Ме им доставяйте това удоволствие! Петнайсет минути, моля!

При тези думи той захлопна вратата на съблекалнята като тъмничен надзирател.

Сид подхвана еженощната си разгрявка, изчерпваща се с тихото заклинание: „мразя-тази-работа-мразя-тази-работа“. Зад него седеше Кваме — гол до кръста и жалък в изпокъсаните си панталони, пъхнал длани под мишниците, отпуснал глава назад, потънал в съзерцание или възпиращ сълзите. Вляво от Ема Канди пееше песни от „Клетниците“ с немощното си безизразно сопрано, впила очи в плоските палци на краката си, добити в резултат на осемнайсет години балет. Ема се обърна към отражението си в пропуканото огледало, попривдигна издутите ръкави на колониалната си рокля, свали си очилата и въздъхна а ла Джейн Остин.

Последната година се оказа върволица от погрешни завои, неправилни решения и изоставени проекти. Например момичешката група, в която свиреше бас, именувана последователно „Гърло“, „Кланица 6“ и „Лоши бисквитки“, която не успяваше да си избере име, та камо ли музикална концепция. После — алтернативният нощен клуб, къде го не стъпваше никой, зарязаният първи роман, зарязаният втори роман, окаяните летни опити да продава кашмир и карирана вълна на туристите. В най-отчаяния си период се записа на курсове по акробатични умения, докато не стана очевидно, че не притежава никакви. Така и не намери утеха на трапеца.

Шумно превъзнасяното второ лято на любовта се оказа време на меланхолия и загуба на инерция. Дори любимият й Единбург започна да я отегчава и потиска. Животът и университетския град й навяваше мисли, че присъства на самотно парти, след като всички други са си тръгнали. През октомври напусна апартамента на Ранкейлър Стрийт и се върна при родителите си за дълга, отчаяна, влажна зима на контраобвинения, затръшнати врати и следобедна телевизия в къща, която сега и се струваше невъзможно тясна.

— Но нали завърши с отличие! Какво стана с отличието ти! — питаше ежедневно майка й, сякаш дипломата на Ема е вълшебна пръчица, която тя упорито отказва да използва.

По-малката й сестра Мериън — щастливо омъжена медицинска сестра с новородено бебе — наминаваше вечер да позлорадства заради краха на маминото и татковото златно момиче.

От време на време обаче се появяваше Декстър Мейхю. През последните топли летни дни след завършването Ема гостува в красивата му семейна къща в Оксфордшир. Не къща, а имение в нейните очи. Огромна, от 1920-а, с износени килими, големи абстрактни платна и лед в напитките. Прекараха дълъг, безметежен ден в голямата градина с дъх на билки, редувайки басейна с тенис корта — за пръв път виждаше игрище, непостроено от общината. Докато пиеха джин с тоник, седнали в ратановите фотьойли, тя съзерцаваше гледката и си мислеше за „Великия Гетсби“. Естествено, провали всичко. На вечеря нервничеше, прекали с пиенето и се разкрещя на бащата на Декстър — благ, скромен, съвършено сговорчив човек — за Никарагуа, а Декстър през цялото време я гледаше със снизходително разочарование, сякаш е кутре, напишкало килима. Наистина ли беше нарекла баща му фашист на собствената им трапеза? През нощта лежеше в спалнята за гости — зашеметена и разкаяна — и очакваше похлопването на вратата, което очевидно нямаше да чуе. Романтични въжделения, пожертвани в името на сандинистите, които една ли щяха да й благодарят.