Трета глава
Тадж Махал
Неделя, 15 юли 1990
Бомбай и Камдън Таун
— Внимание, моля! Ще ми обърнете ли внимание? Малко тишина, ако обичате. Изслушайте ме! Не ме замеряйте, слушайте! Моля! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! Благодаря.
Скот Маккензи се настани върху високата табуретка пред бара и огледа осемчленния си екип — всички под двайсет и пет, всички облечени в бели джинси и еднакви бейзболни шапки, всичките отчаяно копнеещи да са някъде другаде, а не тук, на неделна обедна смяна в „Локо Калиенте“ — мексиканския ресторант на Кентиш Таун Роуд, където и храната, и въздухът бяха нажежени, нажежени до бяло.
— Преди да отворим врати за обяд, искам да преговорим днешните така наречени „специалитети“. Като за начало — обичайният рецидивист, царевична крем-супа. Основното ястие е много вкусно и сочно рибно бурито.
Скот подсвирна и зачака да престанат да стенат и да се преструват, че повръщат. Дребният блед мъж с розови очи и с диплома по стопанско управление от Лафбъро навремето се бе надявал да стане индустриален капитан. Някога си представяше как играе голф в конферентни центрове или се изкачва по стъпалата в частния си самолет, но тази сутрин изгреба от кухненския канал жълта свинска мас с размерите на човешка глава. С голи ръце. Още усещаше мазнината между пръстите си. Беше на трийсет и девет и не беше очаквал животът му да се стече така.
— Като цяло става дума за стандартното говеждо-тире-пилешко-тире-свинско бурито, но с цитирам, „вкусни сочни филенца от сьомга и треска“. Кой знае, може да попаднат и на някоя скарида.
— Ама че… ужасно! — засмя се Пади иззад бара, където режеше лайм на резенчета за гърлата на бирените бутилки.
— Северноатлантически повей в латиноамериканската кухня — заключи Ема Морли и докато си завързваше сервитьорската престилка, забеляза зад Скот да изниква новодошъл — едър, набит мъж, светла къдрава коса върху голяма цилиндрична глава. Новото момче. Персоналът го изгледа предпазливо, преценявайки го, сякаш е новобранец на подводница.
— За да разведрим атмосферата — продължи Скот, — искам да ви представя Йън Уайтхед, който се присъединява към щастливия ни екип от висококвалифицирани кадри.
Йън побутна бейзболната си шапка към темето и вдигна за поздрав ръка с широко разперени пръсти.
— Привет, народе! — каза с нещо като американски акцент.
— Привет, народе? Къде ги намира Скот? — изкикоти се Пади иззад бара точно толкова силно, че новодошлият непременно да го чуе.
Скот плясна Йън по рамото. Младежът се стресна.
— Предавам те на Ема — най-дългогодишния ни служител!
Ема се сгърчи при похвалата, после се усмихна извинително на Йън. Той й се усмихна в отговор с плътно стиснати устни а ла Стан Лоръл.
— Тя ще те запознае с основното и… това беше. Всички! Помнете! Рибни буритос! А сега — музика, моля!
Пади натисна бутона и от лепкавия касетофон зад бара гръмна музика — четирийсет и пет минутна влудяваща подборка от техно-мариачи песни, започваща съвсем уместно с „Ла Кукарача“ — хлебарката — която щяха да изслушат дванайсет пъти през осемчасовата смяна. Дванайсет мъти на смяна, двайсет и четири смени месечно, вече седем месеца.
Ема сведе поглед към бейзболната шапка в ръката си. Ресторантското лого — карикатурно магаре — се вторачи в нея изпод сомбрерото с пиянски, налудничаво ококорени очи. Тя си нахлупи шапката и се смъкна от табуретката пред бара, сякаш се спускаше в ледена вода. Новото момче стоеше очаквателно, широко ухилено, забило неловко пръсти в джобовете на искрящобелите си джинси. За кой ли път Ема се запита какво прави с живота си.
„Ема, Ема, Ема. Как си, Ема? И какво правиш точно в тази секунда? В Бомбай сме шест часа напред, та се надявам да си все още в леглото с неделен махмурлук. Ако е така, СЪБУДИ СЕ! ДЕКСТЪР Е!
Това писмо пристига при теб от хостел в центъра на Бомбай със страховити матраци и шумни австралийци. В пътеводителя ми пише, че се отличава със собствен стил — тоест гризачи, но в моята стая има също пластмасова масичка за пикник под прозореца и навън вали като из ведро, по-силно дори, отколкото в Единбург. Истинска пелена, Ем, толкова гръмогласна, че едва чувам касетата, която ми записа и която в крайна сметка ми хареса много, с изключение на дрънчащото инди, понеже все пак не съм МОМИЧЕ. Опитах се също да прочета книгите, които ми подари за Великден, но признавам, че «Хауърдс енд» ми се струва доста мудна. На двеста страници пият една и съща чаша чай и аз чакам ли чакам някой да извади нож или да ги нападнат извънземни, но май няма да дочакам, нали? Чудя се кога ще спреш да ме образоваш. Никога, надявам се.
Читать дальше