Срещнаха се отново в Лондон през април на рождения лен на общия им приятел Калъм, който навършваше двайсет и три. Целият следващ ден прекараха в Кенсингтън Гардънс; пиха вино от бутилката и разговаряха. Явно й беше простил, но отношенията им се развиваха във влудяващото русло на приятелската близост; влудяваща поне нея, докато лежаха върху свежата пролетна трева, ръцете им се докосваха леко, а той й разказваше за Лола — невероятната испанка, с която се запознал на ски в Пиринеите.
И после той отпътува отново; да разширява още повече светогледа си. Китай се оказа твърде чужд и идеологически обременен за вкуса на Декстър и той се впусна в безметежна едногодишна обиколка на „парти градове“, както ги наричат пътеводителите. Сега си кореспондираха — Ема съчиняваше дълги задълбочени писма с остроумия и подчертани фрази, пресилено бъбриви и с едва прикрит копнеж: епични любовни есета в пликове с надпис „Въздушна поща“. Несъмнено влагаше твърде много време и енергия в писмата, както и в касетите с подбрани песни — неоспорим символ на неизразени чувства. В замяна Декстър й изпращаше лаконични картички: „Амстердам е СМАХНАТ“, „Барселона — ЛУДОСТ“. „Дъблин е невероятен. Пребит съм като КУЧЕ тази сутрин“. Беше посредствен пътеписец, но при все това тя пъхаше картичките в джоба на тежкото си палто по време на дългите самотни разходки по Илкли Муър и търсеше скрит смисъл във „Венеция е абсолютно наводнена!!!!“.
— Кой е този Декстър? — питаше майка й, надзъртайки през рамото й към картичките. — Приятелят ти? — После добавяше със загрижено изражение: — Защо не кандидатстваш за работа в Газовото дружество?
Ема започна работа в местната кръчма; разнасяше халби и с течение на времето мозъкът й се размекна като масло, забравено в дъното на хладилника.
После се обади Гари Наткин — кльощавият троцкист, който бе режисирал през 1986-а безкомпромисната и безпощадна Брехтова пиеса „Страхове и страдания на Третия райх“ с нейно участие и я беше целувал в продължение на три безкомпромисни, безпощадни часа на партито след последното представление. Скоро след това я заведе в „Питърс Грийнауей“ на два филма с един билет и му трябваха четири часа да я прегърне през рамо и разсеяно да отпусне ръка върху ляната й гърда, сякаш завърта крушка. Същата вечер правиха брехтовска любов в единично легло с мръсни чаршафи под плакат за „Битката за Алжир“, а Гари през цялото време се стараеше усърдно да я възприема като чиста абстракция. После нищо, нито дума до онова обаждане в късната майска нощ и колебливия, тих въпрос: „Би ли желала да се включиш в театралната ми трупа?“.
Ема не таеше актьорски амбиции, нито огромна любов към театъра, освен като средство за споделяне на думи и идеи. Предвиждаше се „Следжхамър“ да бъде прогресивно начинание със споделени стремежи и споделен плам, с изричен манифест всеотдайно да променя живота на младите с помощта на изкуството. В добавка Ема си представяше и малко романтика или в краен случай секс и затова си събра раницата, сбогува се със скептичните си родители и седна в минибуса, сякаш ще защитава велика кауза, театрална испанска гражданска война например, финансирана от Съвета по изкуствата.
В какво обаче се бяха превърнали три месеца по-късно топлотата, приятелството, усещането за социален дълг и високи идеали, съчетано със забавни мигове? Нали се водеха сътрудници? Така пишеше на минибуса, лично го беше щамповала.
— Мразя тази работа. Мразя тази работа — обади се Сид.
Ема запуши ушите си е длани и си зададе няколко основополагащи въпроса.
Защо съм тук?
Наистина ли променям нещо?
Защо Канди не вземе да се облече?
Каква е тази воня?
Къде искам да съм сега?
Искаше да е в Рим, с Декстър Мейхю. В леглото.
— Шаф-тес-бъ-ри Авеню.
— Не. Шафтс-бъ-ри. Три срички.
— Лайчестър Скуеър.
— Лестър Скуеър, две срички.
— Защо не Лайчестър?
— Нямам представа.
— Но нали си ми учител! Трябва да знаеш!
— Съжалявам — сви рамене Декстър.
— Е, значи език е тъп — каза Туве Ангстрьом и го перна с юмрук по рамото.
— Езикът. И съм напълно съгласен с теб. Но не биваше да ме удряш.
— Извинявам се — каза Туве, целуна го по рамото, после по врата и по устата и Декстър за пореден път се удиви колко благодарна работа е преподаването.
Лежаха сред купчина възглавници върху теракотения под, понеже се оказа, че единичното легло не обслужва удовлетворително нуждите им. В брошурата за Международното училище по английски „Пърси Шели“ учителският пансион се описваше като „поносимо удобен със смекчаващи недостатъците обстоятелства“ — съвършено обобщение. Стаята му на Чентро Сторико беше мрачна и стерилна, но поне имаше балкон — широк една крачка, ала с изглед към живописния площад, който съвсем по римски функционираше и като паркинг. Всяка сутрин ранобудните офис служители го събуждаха с двигателите си, ръмжащи на заден ход.
Читать дальше