Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

— Много си рошав. Кой те разроши? Каква пакост си наумил?

— Казах ти, готвех си уроците.

Тя приспи скептично устни.

— И къде беше снощи? Чакахме те в ресторанта.

— Съжалявам, забавиха ме. Колежанско диско.

— Диско! Да не сме се върнали в 70-те? Опиши ми го.

— Двеста пияни скандинавки на модния дансинг.

— Моден дансинг? С радост признавам, че нямам представа какво намекваш. Забавно ли беше?

— Беше ад.

Тя го потупа по коляното.

— Горкото момче!

— Къде е татко?

— Прибра се в хотела да отдъхне. Мъчи го жегата. И сандалите му стискат. Знаеш какъв е баща ти. Уелсец до мозъка на костите.

— Какво правихте днес?

— Пошляхме се из форума. На мен ми хареса, но Стивън умря от скука. Било бъркотия от разхвърляни колони. Според него трябва да ги изгребат с булдозери и да направят спретната оранжерия или нещо такова.

— Трябва да посетите Палатин. Ето онзи хълм…

— Знам къде е, Декстър. Била съм в Рим, преди да се родиш.

— А кой беше император тогава?

— Ха! Помогни ми сега с виното, не ме оставяй да изпия цялата бутилка.

Така или иначе вече я беше пресушила, но Декстър отсипа последния сантиметър във водна чаша и се пресегна към кутията й с цигари. Алисън изсумтя.

— Знаеш ли… понякога си мисля, че прекалихме с либералното възпитание.

— Съгласен съм. Разглезихте ме. Подай ми кибрита.

— Глупав навик. Смяташ, че приличаш на филмова звезда, но не си прав. Изглеждаш ужасно.

— Ти защо пушиш тогава?

— Защото ми придава чувственост. — Тя пъхна цигара между устните си и я запали с кибрита. — Но ще ги отказвам. Тази ми е последната. А сега бързо, докато го няма баща ти… — Тя се приведе съзаклятнически към него. — Разкажи ми за любовниците си.

— Не!

— Хайде, Декс! Принудена съм, знаеш, да живея чрез децата си, а сестра ти е толкова целомъдрена…

— Пияна ли си, мадам?

— Недоумявам как успя да роди две деца…

— Пияна си.

— Не пия, забрави ли?

Когато Декстър беше на дванайсет, една вечер тя го заведе тържествено в кухнята и тихо му изреди съставките на сухото мартини, сякаш го посвещава в рицарско звание.

— Хайде де. Изплюй камъчето! С всичките сочни подробности.

— Няма нищо за разказване.

— Никакви жени в Рим? Нито една красива католичка? — Да.

— Не и студентки, надявам се.

— Не, разбира се.

— Ами у дома? Кой ти пише онези дълги, овлажнели от сълзи писма, които препращаме?

— Не е твоя работа.

— Не ме принуждавай да ги отварям на пара. Кажи ми!

— Не е важно.

Тя се облегна назад.

— Е, разочароваш ме. Ами онова мило момиче, което ни гостува?

— Кое момиче?

— Симпатично, искрено, севернячка. Напи се и се разкрещя на баща ти за сандинистите.

— Ема Морли.

— Ема Морли. Хареса ми. И баща ти я хареса, въпреки че го нарече буржоазен фашист. — Декстър потръпна при спомена. — Няма значение, поне излъчваше живец, плам. Не като другите секскукли, които сварваме сутрин на масата. „Да, госпожо Мейхю“ , „Не, госпожо Мейхю“ … Чувам те как нощем се вмъкваш на пръсти в стаята за гости.

— Наистина си пияна.

— Та какво става с тази Ема?

— Тя е просто приятелка.

— Нима? Не съм убедена. Смятам, че те харесва.

— Всички ме харесват. Това е моето проклятие.

Наум му прозвуча добре — вулгарно и самоиронично, но сред възцарилото се мълчание се почувства глупаво като на партитата, когато майка му му разрешаваше да остане до късно, а той започваше да се перчи и я разочароваше. Тя му се усмихна снизходително и го потупа по отпуснатата върху масата длан.

— Бъди добро момче.

— Добро момче съм, винаги съм добро момче.

— Но не твърде добро. Искам да кажа… не приемай фанатично добротата.

— Няма.

Почувствал неудобство, той се заозърта наоколо.

Тя го побутна.

— Искаш ли още една бутилка вино, или да се връщаме в хотела да нагледаме мазолите на баща ти?

Тръгнаха на север по страничните улички, виещи се успоредно на Виа дел Корсо към Пиаца дел Пополо. Декстър подбираше маршрута, стараейки се да е възможно най-живописен. Усети задоволство, че познава града като петте си пръста, и му поолекна. Тя го държеше замаяно през лакът.

— Колко смяташ да останеш тук?

— Не знам. Може би до октомври.

— А после ще се прибереш у дома и ще се заемеш с нещо, нали?

— Разбира се.

— Нямам предвид да живееш с нас. Не бих ти го причинила. Но ще ти помогнем да си купиш апартамент.

— Не бързаме за никъде, нали?

— Е, изтече цяла година, Декстър. Докога ще си във ваканция? Не че си се преуморил в университета.