Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

Но през този влажен юлски следобед единственият шум долиташе от туристическите куфари с колелца, трополящи по паветата, и те лежаха под широко разтворените прозорци и се целуваха лениво. Косата й лепнеше по лицето му, гъста, тъмна и с аромат на датски шампоан — бор и цигарен дим. Тя се пресегна през гърдите му за пакета на пода, запали две цигари и му подаде едната. Той се поизправи върху възглавниците с небрежно втъкната между устните цигара като Белмондо или като герой от филм на Фелини. Никога не бе гледал Белмондо или филм на Фелини, но беше виждал репродукции — стилни, черно-бели. Не му допадаше мисълта, че е суетен, но от време на време му се приискваше някой да го запечата на лента.

Целунаха се отново и той смътно се почуди дали положението има морални или етични измерения. Редно бе, разбира се, да претегли аргументите „за“ и „против“ секса със студентка, преди Туве, приседнала нестабилно на ръба на леглото му, да започне да разкопчава високите си до коленете ботуши. Дори тогава, със замъглено от червено вино и похот съзнание, той се запита какво ли ще каже Ема Морли. Докато Туве облизваше с език ухото му, съчиняваше защитната си реч — на деветнайсет е, пълнолетна, а и аз не съм истински учител. Освен това Ема беше безкрайно далеч сега — променяше света, кръстосвайки с минибус улиците на провинциални градчета — а и какво общо имаше тя със ситуацията? Високите ботуши на Туве се мъдреха в ъгъла на стаята в учителския пансион, където гостите с преспиване бяха абсолютно забранени.

Той се премести на по-хладните теракотени плочки, надзърна към прозореца и се помъчи да определи колко е часът по малкия квадрат яркосиньо небе. Туве задиша бавно, унасяйки се в сън, но той трябваше да спази важна уговорка. Пусна последните сантиметри от цигарата в чашата с вино и се пресегна за ръчния си часовник, захвърлен върху непрочетената книга на Примо Леви „Нима това е човек?“.

— Туве, трябва да излизам.

Тя простена възмутено.

— Родителите ми ме чакат. Закъснявам.

— Може ли да дойда и аз?

Той се засмя.

— Не мисля, Туве. Освен това в понеделник имаш тест по граматика. Върви да преговаряш.

— Изпитай ме. Още сега.

— Добре. Глаголи. Сегашно продължително.

Тя уви крак около кръста му и го използва като лост да се намести върху него.

— Аз целувам, ти целуваш, той целува, тя целува…

Той се облегна на лакти.

— Сериозно, Туве…

— Още десет минути — прошепна тя в ухото му и той се отпусна на пода.

„Защо не? — помисли си. — В Рим съм, денят е прекрасен. На двайсет и четири съм, финансово осигурен и здрав. Всичко ме боли, правя нещо, което не бива да правя, и съм адски голям късметлия“.

Стремежът да живее, отдаден на чувствени удоволствия, забавления и егоизъм, навярно някой ден щеше да изгуби привлекателността си, но този ден все още беше далеч.

„А как е Рим? Как е La Dolce Vita (провери го в речника)? Представям си как седиш на масата в някое кафене, отпиваш от чашата с прословутото капучино и подсвиркваш на ВСИЧКО ЖИВО. Сигурно четеш писмото ми със слънчеви очила. Е, свали ги, изглеждаш нелепо. Получи ли книгите, които ти изпратих? Примо Леви е добър италиански писател. Ще ти напомни, че животът не е само сладолед и еспадрили. Животът не може да е винаги приказен. Как върви преподаването? Моля те, обещай ми да не спиш със студентките си. Звучи много… разочароващо.

Трябва да приключвам. Наближавам края на страницата, а от публиката в съседната зала долита вдъхновяващият тропот на прекатурени столове. СЛАВА БОГУ, след две седмици слизаме от сцената. После Гари Наткин — директорът на трупата — иска да съчиня пиеса за апартейда за първолаци. Куклено шоу, моля ти се! Шест месеца в буса, с марионетка на Дезмънд Туту в скута! Сигурно ще му откажа. Освен това написах пиеса за Вирджиния Улф и Емили Дикинсън. Изпълнява се от две актриси и се нарича «Два живота» (или пък «Две депресирани лесбийки», не съм решила още). Може да я поставя на някоя клубна сцена. Обясних на Канди коя е Вирджиния Улф и тя каза, че много, много иска да изиграе ролята, но само ако и позволя да си съблече блузката, та кастингът е приключен. Аз ще съм Емили Дикинсън и няма да се събличам. Ще ти запазя билети.

Междувременно трябва да реша дали да се установя в Лийдс или в Лондон. Варианти, варианти… Опитвах се да се съпротивлявам срещу Лондон — твърде ПРЕДСКАЗУЕМО местожителство — но бившата ми съквартирантка Тили Килик (помпиш ли я — големи червени очила, непоклатими възгледи, бакенбарди?) има излишна стая в Клаптън. Нарича я «стайче», което не звучи многообещаващо. Как намираш Клаптън? Ще се връщаш ли скоро в Лондон? Хей! Защо да не станем съквартиранти?“