Дейвид Никълс - Винаги в същия ден

„Съквартиранти?“ — поколеба се Ема, поклати глава и простена. После добави: „Шегичка!!!!“. Простена отново. Напишеш ли „шегичка“, значи ни най-малко не се шегуваш. Нямаше как да го задраска. Но как да завърши? „Всичко най-добро“? Прекалено официално. „Tout mon amour“ — твърде емоционално. „С обич“ — изтъркано… Гари Наткин пак се появи на прага.

— Хайде! Всички по местата!

Задържа вратата отворена със скръбно изражение, сякаш изпровожда осъдени на смърт, и бързо, без да размисля, Ема написа:

„Господи, колко ми липсваш, Декс.“

Подписа се и положи дълбок отпечатък от целувка върху светлосиния лист.

Майката на Декстър седеше в кафене на Пиаца дела Ротонда, стиснала небрежно роман в ръка, със затворени очи и отметната назад и настрани глава като птичка, улавяща последните следобедни лъчи. Вместо да приближи веднага, Декстър приседна сред туристите по стъпалата на Пантеона. Видя как тя се сепна, когато сервитьорът посегна да смени пепелника й. И двамата се засмяха и по театралните движения на ръцете и устата й пролича, че говори на ужасния си италиански, потупвайки кокетно с длан ръката на сервитьора. Макар да не разбра нито дума, момчето се усмихна широко и се отдалечи с изпъчени рамене, надзъртайки през рамо към красивата англичанка, докоснала го по ръката сред поток от нечленоразделна реч.

Декстър се усмихна. Прастарата фройдистка идея, която за пръв път достигна до слуха му в пансиона — че момчетата са влюбени в майките си и мразят бащите си — му се струваше съвсем приемлива. Всички бяха влюбени в Алисън Мейхю, а най-хубавото беше, че той всъщност харесваше и баща си. Както в много други отношения, и тук бе извадил невероятен късмет.

Често на вечеря в просторната пищна градина в оксфордшърската им къща, или докато се припичаше на слънце през ваканциите във франция, той забелязваше как баща му с нямо обожание впива в нея влажните си като на хрътка очи. Петнайсет години по-възрастен от съпругата си, висок, с издължено лице и заклет интроверт, Стивън Мейхю сякаш не можеше да повярва на този благосклонен жест на съдбата. Тя обичаше да организира партита и Декстър се стараеше да не се набива в очи, за да не го изпратят в леглото. Стоеше тихо и наблюдаваше как мъжете се тълпят около нея със смирено обожание; интелигентни, преуспели мъже, лекари, адвокати и радиоводещи, превърнати в безпомощни тийнейджъри. Гледаше я как танцува с коктейлната чаша в ръка, замаяна и сляпа за всичко наоколо, а останалите жени я съзерцават завистливо, тромави и глуповати в сравнение с нея. Съучениците му също — дори най-популярните всезнайковци — се превръщаха в карикатури край Алисън Мейхю, флиртуваха с нея, а тя не им оставаше длъжна, предизвикваха я на водни битки в басейна, превъзнасяха ужасните й гощавки — разбъркани надве-натри яйца, подправени с пепел от цигари вместо черен пипер.

Навремето се бе подвизавала на модния подиум в Лондон, но сега имаше антикварен магазин в града и с огромен успех продаваше килими и свещници на оксфордските аристократи. Около нея все още витаеше аурата на кариерата й от 60-те; Декстър беше виждал снимките, изрезките от избелели цветни притурки, но без очевидна тъга или съжаление тя бе загърбила всичко за сметка на безкомпромисно порядъчния, стабилен и удобен семеен живот. Както винаги, сякаш беше усетила най-подходящия момент да напусне партито. Декстър подозираше, че от време на време си позволява да кривва с докторите, с адвокатите, с радиоводещите, но не можеше да й се сърди. И хората повтаряха непрекъснато как го е наследил от нея.

Никой не уточняваше какво точно, но всички знаеха — красотата, разбира се, енергията, здравето, както и нехайната самоувереност, убедеността, че си привилегирован да бъдеш в центъра на събитията, в печелившия отбор.

Дори сега, в бледосинята си лятна рокля, тя ровеше за кибрит в огромната си дамска чанта с вид на човек, около когото се върти целият живот на площада. Будни кафяви очи сред сърцевидно лице под скъпо разчорлени черни коси, с рокля, разкопчана една идея по-ниско — безупречен хаос. Видя го да приближава и на лицето й грейна широка усмивка.

— Четирийсет и пет минути закъснение, младежо. Къде беше?

— Ей там. Гледах те как си бъбриш със сервитьорите.

— Не казвай на баща си. — Тя блъсна масата с хълбок, когато стана да го прегърне. — Къде беше все пак?

— Подготвях си уроците.

Косата му беше мокра от душа с Туве Ангстрьом и когато тя я отметна от челото му, обгръщайки нежно лицето му с длан, той усети, че вече е подпийнала.