Дейвид Никълс: Винаги в същия ден

— Е, зависи. — Той се наведе и я целуна. — Изисква се по-точна дефиниция.

Погали с длан основата на гръбнака й и мушна крак между нейните.

— Между другото… — промърмори тя с устни, долепени до неговите.

— Какво?

Кракът й уви неговия, придърпвайки го по-близо.

— Трябва да си измиеш зъбите.

— Ма мен ми е все едно дали ти ще ги измиеш.

— Ужасно е — засмя се тя. — Миришеш на вино и фасове.

— Ти също.

Тя отдръпна глава, прекъсвайки целувката.

— Наистина?

— Няма значение. Обичам вино и цигари.

— Връщам се след секунда.

Тя отметна завивките и го прескочи.

— Къде отиваш?

Той я погали по голия гръб.

— В клозета — отвърна тя и си взе очилата от купчината книги до леглото — големи, с черни рамки, стандартен модел.

— Клозетът… клозетът… съжалявам, не разбирам…

Тя стана, закрила с ръка гърдите си, и заотстъпва заднишком.

— Банята… не мърдай — отдалечи се на пръсти тя и пъхна пръсти в ластика на бикините си да ги придърпа надолу. — И никакви игрички насаме, докато ме няма.

Той издиша шумно през нос и се намести в леглото, оглеждайки вехтата стая под наем с абсолютна увереност, че някъде между артистичните пощенски картички и постерите на гневни пиеси ще открие фотография на Нелсън Мандела, окачен като идеален бленуван приятел. През последните четири години бе видял много такива стаи, осеяли града като местопрестъпления, стаи, където винаги си на една ръка разстояние от албум на Нина Симон, и макар рядко да се бе връщал в стаите втори път, обстановката му беше до болка позната. Изгорели нощни лампи, вехнещи в саксиите цветя, евтини възкъси чаршафи с дъх на прах за пране. Момичешката слабост по псевдохудожествени фотомонтажи личеше и тук — снимки на приятели от колежа и на роднини в компанията на Шагал, Кандински, Че Гевара, Уди Алън и Самюъл Бекет. Нищо неутрално, всичко издаваше пристрастие и мнение. Стаята й беше манифест и с въздишка Декстър я определи като момиче, от чиито уста „буржоа“ звучи като оскърбление. Той разбираше защо „фашист“ навява отрицателни асоциации, но харесваше думата „буржоа“ с всичките й внушения. Сигурност, пътешествия, добра храна, добри маниери, амбиция; нима трябваше да се извинява?

Наблюдаваше как димът излита на спирала между устните му. Заопипва за пепелник и откри книга. „Непоносимата лекота на битието“, излиняла от прегъване на „еротичните“ моста. Проблемът бе, че непримиримо независимите момичета си приличат като сиамски близначки. Друга книга — „Мъжът, който взе жена си за шапка“. „Клетият глупак“, помисли си той, убеден, че никога няма да допусне подобна грешка.

Представата на двайсет и три годишния Декстър Мейхю за бъдещето не беше по-ясна от тази на Ема Морли. Надяваше се да преуспее, родителите му да се гордеят с него и да спи с повече от една жена едновременно, но как да ги съвмести? Искаше списанията да му посвещават статии, надяваше се някой ден да отпразнува тържествено края на кариерата си, но нямаше ни най-малка представа какво точно ще представлява тя. Искаше да живее пламенно, но без бъркотии и усложнения. Искаше да изживее живота си така, че ако го фотографират без предупреждение, да излезе страхотна снимка. Всичко да върви по мед и масло. И забавления, да се забавлява, а тъгата да не надвишава абсолютно неизбежната доза.

Не беше кой знае какъв план и вече беше допускал грешки. Тази нощ например щеше несъмнено да отприщи неприятни последствия — сълзи, неловки телефонни разговори, обвинения. Трябваше да се измъкне възможно най-бързо. Стрелна с очи разхвърляните си дрехи, готов за бягство. От банята долетя предупредителното гъргорене на древното тоалетно казанче и той светкавично остави книгата. Под леглото напипа малка жълта кутия от горчица, отвори капака и — да, оказа се, че съдържа презервативи и малки сиви угарки от джойнт, досущ като миши изпражнения. Обнадежден от обещанието на жълтата кутийка за секс и наркотици, той реши да поостане.

В банята Ема Морли избърса полумесеците от паста за зъби в ъгълчетата на устните си и се запита дали не е допуснала ужасна грешка. Ето я сега, след четири години любовна суша, най-сетне в леглото с някого, когото наистина харесва; харесваше го още откакто го видя за пръв път на едно парти през 1984-та, а след няколко часа той щеше да изчезне. Навярно завинаги. Едва ли ще я покани да отиде с него в Китай, а и тя бойкотираше Китай. Биваше си го, нали? Декстър Мейхю. Подозираше всъщност, че не е особено умен и е малко прекалено самодоволен, но пък беше популярен, забавен и — какъв бе смисълът да отрича — много представителен. Защо тогава се държеше с него толкова раздразнително и саркастично? Защо не е самоуверена и остроумна като онези спретнати напористи момичета, край които Декстър обикновено се навърташе? Изгревът багреше тясното прозорче на банята. Отрезвяващо. Тя прокара пръсти през ужасната си коса, облещи се, дръпна веригата на древното тоалетно казанче и се запъти към стаята.