Жан-Пиер Вернан - Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

Имало едно време… Това е заглавието, което мислех отначало да дам на тази книга. В крайна сметка предпочетох да го заменя с друго, по-експлицитно. Но сега, пред прага на творбата, не мога да се въздържа да не извикам спомена, отзвук на който беше това първо заглавие и който стои в основата на тези текстове.

Преди четвърт век, когато внукът ми беше малък и прекарваше ваканцията си с жена ми и мен, между нас се бе установило правило, също тъй непоклатимо като миенето на ръце и храненето: всяка вечер, щом идваше уреченото време и Жулиен си лягаше, го чувах как ме вика от стаята си, понякога с малко нетърпение: „Жипе, приказката, приказката!“ Сядах до него и му разказвах гръцки мит. Черпех без много усилия от репертоара на митовете, които непрестанно анализирах, разнищвах, сравнявах и тълкувах, за да се опитам да ги разбера, но на него ги предавах по друг начин, направо както ми идваха на езика, подобно на вълшебна приказка, с единствената грижа разказът ми да следи от началото до края нишката на сюжета в цялото й драматично напрежение: имало едно време… Жулиен изглеждаше щастлив, докато слушаше. Щастлив бях и аз. Изпитвах радостта да му поднасям направо, от уста на ухо, частица от този гръцки свят, към който съм привързан, и оцеляването на който във всеки един от нас ми се вижда по-нужно от всякога в съвременния свят. Харесваше ми също така, че това наследство достига до него по устен път, по начина, който Платон нарича дойкини приказки, така, както преминават нещата от поколение на поколение извън рамките на всякакво официално образование, без посредничеството на книгите, за да съставят целия багаж на „извънтекстуалните“ знания и поведенчески жестове: като се започне от правилата на приличието в думите и действията, добрите нрави, а при техниките на тялото — стиловете на ходене, бягане, плуване, каране на колело, катерене…

Без съмнение имаше много наивност в това да вярвам, че допринасям за съхранението и оживяването на древните предания, като им преотстъпвам гласа си всяка вечер, за да ги разкажа на едно дете. Но тогава беше време, в което, както си спомняме — става дума за седемдесетте години — митът беше на гребена на вълната. След Дюмезил и Леви-Строс треската за изследвания на мита бе обзела една шепа елинисти, устремени заедно с мен към проучване на легендарния свят на древна Гърция. Колкото повече напредвахме и анализите ни се развиваха, толкова по-проблематично ставаше съществуването на обща митична мисъл и ние стигнахме до въпроса: що е мит? Или по-точно, като се има предвид областта на изследванията ни: що е гръцки мит? Разбира се, разказ. Но трябва да се знае как тези разкази са създадени, установени, предавани, съхранявани. Прочее, в случая с Гърция те са достигнали до нас едва в края на пътя, под формата на писмени текстове, най-древните от които принадлежат на литературни творби от всички жанрове, епос, поезия, трагедия, история, дори философия, където — с изключение на Илиада и Одисея и Хезиодовата „Теогония“ — присъстват най-често в разпокъсан вид, фрагментарно, понякога само загатнато. Едва в късно време, около началото на новата ера, ерудитите са събрали тези многобройни, повече или по-малко разминаващи се предания, за да ги представят унифицирано в общ корпус, подредени последователно, сякаш на лавиците на Библиотека — за да използваме тъкмо заглавието, дадено от Аполодор на сборника му, който става един от класическите текстове по този предмет. Така се е оформило това, което е прието да се нарича гръцка митология.

Мит, митология; това наистина са гръцки думи, свързани с историята и с някои черти на тази цивилизация. Трябва ли да извадим оттук заключението, че те не се простират извън нея и че митът, митологията съществуват единствено само в гръцката си форма и в гръцкия смисъл на думата? Тъкмо обратното е вярно. За да бъдат разбрани самите елински легенди, ни е нужно сравнение с преданията на други народи, принадлежащи на много различни култури и епохи, било Китай, Индия или Близкия изток в древността, било предколумбова Америка или Африка. Сравнението се е наложило, тъй като тези наративни традиции, колкото и да са различни, представят достатъчно много общи черти както помежду си, така и с гръцките митове, за да търсим тяхното родство. Клод Леви-Строс твърди като нещо очевидно, че митът, откъдето и да произхожда, от пръв поглед се разпознава като такъв, без да има риск да го объркаме с други форми на разказ.