Стивън Кинг - Хората от 10 часа

Пиърсън се опита да изкрещи, но шокът стисна гърлото му и той успя да издаде само тих, сподавен стон — като човек, който стене в съня си. Той си пое дъх, за да се опита отново да извика, но преди да успее да го направи, една ръка се вкопчи като клещи точно над левия му лакът и силно го стисна.

— Ще направите грешка — каза един глас, който бе на човека, стискащ ръката му. Гласът бе тих, само една идея над шепота, и говореше право в лявото ухо на Пиърсън. — Много сериозна грешка. Повярвайте ми.

Пиърсън се огледа. Нещото, което бе предизвикало желанието му — не, необходимостта — да изкрещи, се бе скрило вече в банката, удивително безпроблемно и Пиърсън откри, че може да се огледа. Беше го сграбчил един красив и млад негър в кремав костюм. Пиърсън не бе се запознавал с него, но лицето му изглеждаше познато; той познаваше по физиономия повечето от странната малка група, която за себе си бе нарекъл Хората от 10 часа… както и те вероятно го познаваха.

— Видяхте ли го? — попита Пиърсън. Думите му прозвучаха като високо, пронизително и изтормозено скимтене и по нищо не напомняха за неговия обичаен самоуверен глас.

Красивият негър бе пуснал ръката му, когато се бе убедил, че Пиърсън няма намерение да вдига на главата си площадчето пред Първа бостънска търговска банка с диви викове. Пиърсън незабавно се пресегна и се вкопчи в китката на младежа. Сякаш не бе в състояние да живее повече без успокояващото докосване на другия човек. Красивият негър въобще не се опита да се отдръпне, само се вгледа за миг в ръката на Пиърсън, преди да премести поглед върху лицето му.

— Искам да кажа, вие видяхте ли го, наистина? Ужасно! Дори да е било грим… или някаква маска, За майтап…

Но не беше нито маска, нито грим… Нещото в тъмносивия елегантен костюм и петстотиндоларови обувки бе минало съвсем близо край Пиърсън, почти се бе докоснало до него (да пази Бог! вметна един вътрешен глас, свивайки се в безпомощно отвращение) и той знаеше добре, че не е нито грим, нито маска. Защото плътта върху огромната издутина, която Пиърсън предположи, че представлява главата му, се движеше, различните части се движеха в различни посоки, като слоевете от разнообразни газове, обграждащи някоя планета гигант.

— Приятелю — започна красивият негър с кремавия костюм, — имате нужда от…

— Какво беше това? — намеси се Пиърсън. — Не съм виждал подобно нещо в живота си! Това беше нещо, което човек може да види на, де да знам, на шоу… или пък… или пък…

Гласът му престана да излиза от обичайното си място в главата му. Той сякаш се спущаше някъде от горе, над него, имаше чувството, че е паднал в някакъв капан или пукнатина в земята и този пронизителен, изтормозен глас като че принадлежеше на някой друг — някой, който му говореше от горе.

— Чуйте, приятелю…

Имаше и още нещо. Когато Пиърсън излезе навън през въртящата се врата преди няколко минути, с незапалена цигара „Марлборо“ между пръстите си, денят бе облачен — всъщност всеки момент можеше да завали. Сега всичко бе не просто ярко, а направо ослепително. Червената пола на красивата блондинка, застанала до сградата петнадесетина метра по-надолу (тя пушеше цигара и четеше някаква книжка), просто крещеше в утрото като пожарна сирена; жълтата риза на едно преминаващо момче за поръчки бодеше очите като жило на оса. Лицата на хората изпъкваха като лицата в любимите книжки с релефни фигури на дъщеря му Джени.

И устните му… не усещаше устните си. Бяха изтръпнали, така се получаваше обикновено след голяма инжекция новокаин.

Пиърсън се обърна към красивия младеж в кремавия костюм и каза:

— Може да изглежда абсурдно, обаче ще припадна.

— Не, няма да припаднете — каза младежът и го каза с такава увереност, че Пиърсън му повярва, поне временно. Ръката пак се вкопчи над лакътя му, но този път много по-внимателно. — Елате тук, имате нужда да седнете.

По широкото площадче пред банката имаше разхвърляни малки мраморни островчета, високи около метър, като във всяко от тях имаше посадени различни видове летни и ранни есенни цветя. Хората от 10 часа седяха по ръбовете на тези огромни каменни саксии, някои четяха, някои разговаряха, някои просто гледаха потоците от пешеходци, преминаващи по улица „Търговска“, но всички вършеха това, което ги правеше Хората от 10 часа, това, за което и Пиърсън бе излязъл да свърши навън. Мраморното островче, което се намираше най-близо до Пиърсън и неговия нов познат, бе пълно с астри и техният пурпурен цвят грееше по удивителен начин за изострените сетива на Пиърсън. Кръглият му ръб бе празен, може би защото наближаваше десет и десет и хората бяха започнали да се прибират обратно вътре.