Стивън Кинг - Хората от 10 часа

— Ето на! — възкликна Тими и се наведе церемониално към съществото. — Една целувка и аз съм ваш роб, скъпа госпожо!

Той намигна на Пиърсън и тръгна да изпроводи съществото в посока към неговия офис. Като минаваха край чешмичката, той отпусна ръката си, с която я бе прегърнал през кръста. Краткият и безсмислен танц на ухажване между пауна и паунката бе изпълнен — ритуал, който се беше развил през последните десетина години във взаимоотношенията между шефка и мъжете подчинени — и те се отдалечиха от Пиърсън като сексуално равностойни, говорейки само за сухи цифри.

Прекрасен анализ, Бранд , помисли си разсеяно Пиърсън, обръщайки им гръб. Трябваше да станеш социолог . И почти беше станал — в крайна сметка, това му бе втора специалност в колежа.

Като влезе в кабинета си, той си даде сметка, че цялото му тяло е обляно в лепкава пот. Пиърсън забрави социологията и се разбърза, за да успее за три часа.

В два и четиридесет и пет той се стегна и провря глава в кабинета на Сюзън Холдинг. Непознатият астероид на главата й бе наведен към синьо-сивия екран на компютъра, но като чу почукването, тя се обърна, а плътта на странното й лице се приплъзваше неспокойно, черните й очи го гледаха със студената алчност на акула, която изучава крака на някой плувец.

— Дадох на Баз Карстеърс формуляр номер четири — каза Пиърсън. — Ще взема у дома индивидуалните формуляри номер девет, ако нямаш нищо против. Там ми е допълнителната програма.

— Това ли ти е скромният начин да кажеш, че ще се чупиш, а? — попита Сюзън. Черните вени започнаха неописуемо да се повдигат на повърхността на голия й череп, туморите, които очертаваха лицето й, се раздвижиха и Пиърсън видя, че един от тях изпуска някаква розова субстанция, която приличаше на окървавен крем за бръснене.

Той успя да се насили и се усмихна.

— Пипна ли ме сега!

— Е — каза Сюзън, — предполагам, че оргията, която организираме в четири часа, ще трябва да мине без теб.

— Благодаря ти, Сузи — той се обърна и понечи да тръгне.

— Бранд?

Той се обърна към нея, а страхът и отвращението му заплашваха да се превърнат в ярко бяла, смразяваща паника и изведнъж му се стори, че със сигурност тези алчни черни очи бяха прозрели през него и нещото, което се бе облякло като Сюзън Холдинг, щеше да каже: Хайде да не си играем игрички, а? Влез и затвори вратата. Я да видим дали си толкова вкусен, колкото изглеждаш.

Райнмън щеше да почака малко и след това щеше да си иде сам там, където се беше запътил. Може би, помисли си Пиърсън, той ще се сети какво се е случило. Може и преди да му се е случвало.

— Да? — попита той и се опита да се усмихне.

Тя го огледа с преценяващ поглед, без да каже нищо в продължение на няколко секунди, гротескната й глава стърчеше над женственото и сексапилно тяло на шефка и след това каза:

— Изглеждаш малко по-добре сега. — Устата й беше зяпнала, черните очи продължаваха да се взират с изражението на Парцалената кукла Ана, изоставена под нечие детско легло, но Пиърсън знаеше, че всеки друг би видял просто Сюзън Холдинг, усмихната сладко към един от своите експерти и демонстрираща загриженост тип А. Не точно Майка Кураж, но загрижена и проявяваща интерес.

— Добре — каза той и реши, че това вероятно е твърде слабо. — Чудесно!

— Да можехме само да те накараме да се откажеш от цигарите.

— Е, опитвам се — каза той и леко се засмя. Мазният кабел, навит около барабана на неговото съзнание пак приплъзна. Пусни ме , помисли си той. Пусни ме, кучко проклета, остави ме да се махна оттук, преди да съм направил нещо, което ще е твърде шантаво, за да остане без последствия.

— Ти отговаряш на условията за автоматично повишение на застраховката, нали разбираш — каза чудовището. Сега се пукна повърхността на още един тумор с едно леко, противно „пук“ и от него започна да се стича още от розовата субстанция.

— Да, зная, — каза той. — Ще помисля сериозно по въпроса, Сюзън. Наистина.

— Направи го — каза тя и пак се завъртя към светещия екран на компютъра. За миг той беше като ударен от гръм, не вярваше, че е изкарал такъв късмет. Разговорът беше приключен.

Когато дойде време Пиърсън да напусне сградата, дъждът вече се лееше като из ведро, но Хората от десет часа — сега бяха Хората от три часа (но съществена разлика нямаше) — си бяха навън, независимо от всичко, скупчени заедно като овце и си вършеха своята работа. Госпожица Малката червена поличка и чистачът, който обичаше да си слага шапката с козирката назад, се бяха скрили под прогизнал брой на „Бостънски глобус“. Изглежда, не им беше много удобно и бяха отчасти мокри, но въпреки това, Пиърсън завиждаше на чистача. Госпожица Малката червена поличка употребяваше парфюм „Джорджо“, той го бе усещал в асансьора няколко пъти, и издаваше леки звуци на шумоляща коприна всеки път, когато се раздвижеше.