Жан-Пиер Вернан - Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

Все още не съществува истинска светлина, защото Уран, както е проснат върху Гея, задържа на повърхността й вечна нощ. Тогава Земята дава воля на гнева си. Тя е яростна, защото задържа в себе си децата си, които не могат да излязат и така я раздуват, притискат и задушават. Земята се обръща към тях, по-точно към титаните, с думите: „Слушайте, баща ви ни оскърбява и ни подлага на ужасен тормоз. Трябва това да свърши. Трябва да се разбунтувате срещу баща си Небето.“ При тези дръзки думи титаните са обзети от ужас в корема на Гея. Уран, разположен все така неподвижно върху майка им и равен на нея по големина, им изглежда труднопобедим. Само най-малкият, Кронос, се съгласява да помогне на Гея и да премери сили с баща си.

Земята измисля изключително усукан план. За да осъществи намерението си, тя изработва вътре в себе си инструмент, сърп ( harpe ), направен от бял метал — стомана. После дава в ръцете на младия Кронос този сърп. Той е вътре в корема на майка си, на мястото, където Уран се съединява с нея, и дебне в засада. Когато Уран влива семето си в Гея, Кронос хваща гениталиите на баща си, стисва ги здраво и ги отсича със сърпа, който държи в дясната си ръка. После, без да се обръща с лице, за да се предпази от нещастия, които действието му може да навлече, хвърля през рамо члена на Уран. От този отсечен и запратен надалеч мъжки орган на земята капят капки кръв, а самият член отлита по-далеч, в морето. В момента на скопяването Уран надава рев на болка и бързо се отдръпва от Гея. Тогава именно той се установява в най-горната част на света, за да не мръдне вече оттам. И тъй като Уран е равен по размери на Гея, няма такова парченце земя, над което да не се намира също такова парче небе.

Скопявайки Уран по съвета и с хитрината на майка си, Кронос осъществява решаващ преход в раждането на космоса. Той разделя небето и земята. Така създава свободно пространство между небето и земята: всичко, което роди земята, всичко, което живите същества породят, вече ще има място, за да диша и да живее. От една страна, пространството е преобразено, но от друга времето също търпи промяна. Докато Уран тежеше върху Гея, нямаше смяна на поколенията, всички те оставаха погребани в лоното на породилото ги същество. От момента, в който Уран се отдръпва, титаните могат да излязат от майчината утроба и на свой ред да създават потомство. Така започва смяната на поколения. Пространството е освободено и „звездното небе“ сега играе ролята на таван, нещо като голям тъмен балдахин, прострян над земята. От време на време тъмното небе се осветява, защото отсега насетне се сменят денят и нощта. Появява се ту черно небе с единствената светлинка на звездите, ту сияйно небе с единствената сянка на облаците.

Да оставим за момент потомството на Земята и да се върнем към децата на Хаоса. Зевът поражда две същества, едното се казва Ереб , а другото Нюкс — Нощ. Ереб, като пряко продължение на Хаоса, е абсолютната тъмнина, мощта на тъмното в чистия му вид, без примеси. Случаят с Нощта е различен. Тя също, както и Гея, поражда деца, без да се съвкупява с никого, така, сякаш ги извайва от собствената си нощна тъкан: това са Етер , Сияйната светлина, и от друга страна Хемера , Ден, Дневна светлина.

Ереб, дете на Зева, представлява тъмнината, свойствена на Хаоса. Напротив, Нюкс, Нощта, припомня за деня. Няма нощ без ден. Когато Нощта поражда Етер и Хемера, какво всъщност прави? Както Ереб е тъмнината в чист вид, така Етер е сияйността в чист вид. Етер образува двойка с Ереб. Сияйният Етер е онази част на небето, където никога няма тъмнина, онази част, която принадлежи на олимпийските богове. Етер е изключително ярка светлина, никога незасенчена и от най-малката сянка. Напротив, Нощта и Денят се опират един на друг, като се противопоставят. Откакто пространството е отворено, Нощта и Денят се сменят в равномерен ритъм. При входа на Тартар се намират вратите на Нощта — входът на нейното обиталище. Тъкмо там се явяват ту Нощта, ту Денят, поздравяват се, разминават се, без никога да се застигнат или докоснат. Когато има нощ, няма ден, когато има ден, няма нощ, но не съществува нощ без ден.

Както Ереб изобразява пълен и окончателен мрак, така Етер въплъщава абсолютната светлина. Всички живи същества на земята са творения на деня и нощта; освен в смъртта, те не познават онази пълна тъмнина, в която никога не наднича слънчев лъч, тъмата на Ереб. Хората, животните, растенията живеят и денем, и нощем в това единство на противоположности, а пък боговете от своя страна са на върха на небето и не познават смяната на деня и нощта. Те живеят сред непрестанна сияйна светлина. Горе — небесните богове в блестящия Етер, долу — подземните богове или победените и изпратените в Тартар, живеещи в непрестанен мрак, и най-сетне смъртните, в този свят, който вече представлява свят на смесеността.