Жан-Пиер Вернан: Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

Съвсем различен е статутът на мита. Той се представя под формата на разказ, дошъл от дълбините на времето, съществуващ още преди някой разказвач да се захване да го излага. В този смисъл митологичният разказ не зависи от индивидуален съчинителски акт, нито от творческо въображение, а от традицията и паметта. Тази дълбока функционална връзка със запаметяването приближава мита към поезията, която първоначално, в най-древните си прояви, може да се смеси с процеса на митотворчеството. Образец в това отношение е случаят с Омировия епос. За да тъче разказа си за приключенията на легендарните герои, епосът действа първо със средствата на устната поезия, съставяна и пята пред слушатели от вдъхновени от богинята Памет (Мнемозина) няколко поколения аеди; едва по-късно тя е подложена на редакция с цел да се установи и фиксира официалната версия на текста.

Дори и днес едно стихотворение живее само ако е изговорено; трябва човек да го знае наизуст и за да му вдъхне живот, да си го рецитира с мълчаливите думи на вътрешната реч. Също и митът е жив само ако още се разказва от поколение на поколение в-ритъма на всекидневния живот. В противен случай, пратен в изгнание в библиотеките, закован в писмена форма, той се превръща в справка, предназначена за читателския елит на специалистите по митология.

Памет, устна употреба, традиция: това са условията на съществуване и оцеляване на мита. Те му налагат някои характерни черти, които изпъкват по-ярко, ако проследим сравнението на поетичното творчество и митотворчеството. Ролята, която те вменяват на речта, разкрива основна разлика между тях. Откакто на запад с появяването на трубадурите поезията става автономна, тя се отделя не само от големите митични разкази, но също и от музиката, съпровождала я до XIV-ти век, и си създава специфична област на речева изява. От този момент нататък всяко стихотворение представлява индивидуална конструкция, много сложна, разбира се полисемична, но същевременно тъй стриктно организирана, тъй свързана в отделните си части и на всички равнища, че трябва да бъде запаметена и рецитирана както си е, без нищо да бъде пропуснато или променено. Стихотворението остава идентично през всичките изпълнения, които го актуализират в пространството и времето. Речта, даваща живот на поетичния текст, публично за слушателите или частно за самия себе си, има единствен и неизменен облик. Достатъчно е да се промени една дума, да се пропусне един стих, да се разстрои един ритъм, за да рухне целият градеж на стихотворението.

Напротив, митичният разказ е полисемичен не само, подобно на поетичния текст, чрез множествеността на плановете на съдържание. Той не е фиксиран в окончателен вид. Той винаги съдържа в себе си многобройни варианти и версии, с които разказвачът разполага и които избира според обстоятелствата, публиката или предпочитанията си, като съкращава, прибавя или променя, ако сметне за нужно. През цялото време, в което устната легендарна традиция е жива и остава свързана с начина на мислене и нравите на една група, тя е в движение: разказът остава частично отворен за нововъведения. Когато митологът антиквар я открива в края на пътя й, вече вкаменена в литературни или ерудитски текстове, както споменах, че става с гръцкия мит, всяка легенда изисква от него, ако той иска да я интерпретира коректно, да разширява изследването си пласт по пласт: от една от версиите към всички останали по тази тема, дори и да са напълно второстепенни; после към други митични разкази, близки или далечни, и дори към други текстове, принадлежащи към различни дялове на същата култура: литературни, научни, политически, философски, и накрая към повече или по-малко подобни разкази от отдалечени цивилизации. Обект на интереса на историка и антрополога е интелектуалният фон, за който свидетелства нишката на разказа, рамката, в която е втъкан, а те могат да бъдат разкрити само посредством сравняване на разказите и проследяване на различията и сходствата им. За различните митологии са в сила размислите, които Жак Рубо така удачно изказва относно Омировите творби и легендарния елемент в тях: „Те не са само разкази. Те съдържат съкровищница на мисли, на езикови форми, на космологични представи, на морални наставления и т.н., съставящи общото наследство на гърците от предкласическата епоха.“ 1 1 Jacques Roubaud, Poesie, Memoire, Lecture, Paris-Tiibingen, Eggingen, Editionns Isele, coll. „Les Conferences du Divan“, 1998, p. 10. В изследователската си работа за извличане на бял свят на тези подземни „съкровища“, общото наследство на гърците, ученият понякога изпитва чувство на фрустрация, така сякаш е изгубил от поглед в процеса на търсене онази „изключителна наслада“, която Лафонтен предусеща, ако някой му разкаже „Магарешката кожа“. С тази наслада от разказването, която си припомних в самото начало на този увод, щях да се разделя без особена мъка, ако четвърт век по-късно, на същия хубав остров, където споделях с Жулиен ваканция и разказване, едни приятели не бяха поискали да им разказвам гръцки митове. Това и сторих. Тогава те ми предложиха, влагайки много настоятелност, за да ме убедят, да направя в писмена форма това, което им бях разказал. Работата не беше лесна. Преходът от устното слово към писмения текст е твърде затруднителен. Не само защото писането е лишено от онова, което дава плът и живот на устния разказ: гласа, интонацията, ритъма, жеста, но също и защото зад тези форми на изразяване прозират два различни стила на мислене. Когато едно устно изказване се възпроизведе без промяна върху хартия, текстът става неубедителен. Когато пък, напротив, един текст е създаден първо в писмен вид, прочитането му на глас никого не може да измами: той не е създаден, за да бъде чут от слушатели; той е външен за устността. Към това първоначално затруднение — да пишеш както говориш, се прибавят множество други. Преди всичко трябва да избереш една версия, сиреч да пренебрегнеш вариантите, да ги заличиш, да им наложиш мълчание. И в самия начин да излага избраната версия разказвачът се намесва като интерпретатор, дотолкова, доколкото за митичния сценарий, който той излага, не съществува окончателно фиксиран модел. При това как изследователят би могъл да забрави, когато се прави на разказвач, че е също така учен, търсещ интелектуалния фундамент на митовете, и че ще внесе в разказа си тези значения, чиято тежест е изпъкнала в предходните му изследвания?