Станиш Бонев - Времето, в което живях, и хората, с които работих

Книгата, която читателят държи в ръцете си и разлиства нейните страници, е разказ на автора за времето, в което е живял, и хората, с които е работил. На пръв поглед, тя сякаш е посветена единствено на неговото житие. В действителност предложената от Станиш Бонев книга е запечатала в страниците си един голям отрязък от националната ни съдба — и като време на развити, и като личности, които са предопределяли съдбата на страната ни близо половин столетие. Оттук и значението й преди всичко не за родовия корен, а като послание за истината към всички нас — днешни и утрешни читатели, които искат да се запознаят със събитията и лицата, сътворили ги, от един от нейните първоизточници.

Всеки човек, дошъл на земята като физическо съществуване, е по волята Божия. Но осъзнал своето място в природата и култивирал светогледа си за обществото, той трябва да се бори за нещо, за да осмисли земното си съществуване. Това нещо за Станиш Бонев са усилията да възтържествува истината и в науката, и в практиката на обществения живот.

И ако е успял, това се дължи на трудния му, но щастлив по своему жизнен път. Той започва в неговото житие на селско дете, пернишко работническо момче, минава през изстраданите от бедност студентски години, за да стигне до върха, или както той го нарича „най-горното стъпало на професионалната съдба“ — председател на Държавния комитет за планиране и заместник председател на Министерския съвет на Република България.

Този дълг, стръмен и бих казал трънлив път дава възможност на Станиш Бонев да опознае действителността на своето време от най-ранни години. Живял е на прашните и каменисти улици на българското село. Опитал е вкуса на черния хляб, създаден от коравите и напукани ръце на бедните си родители. Чувствал е чуждата болка и като своя, защото тя е преживяна и лично от самия него.

Тъкмо поради това, той знае как да търси истината за икономическото състояние на държавата и тогава, когато е стъпил на „жълтите павета“, изкачил се е на „най-горното стъпало“ и попаднал в министерското кресло. За радост на близките си не само търси, но се бори за нея. И разбира се, противно на логиката, изгаря в политическите борби.

Търсенето на пътищата към истината съпровожда житейския път на автора от начало до край. Описаните от него в книгата на този фон епизоди са много. Не мога обаче да подмина и да не подскажа на читателите два от тях: работата му като секретар на комисията по внедряването на новата икономическа система през шестдесетте години и отстояването на интересите на България в системата на СИВ през осемдесетте години.

Нашето поколение знае съдържанието на така наречената тогава „нова система на ръководство на икономиката“. За по младите читатели на книгата ще посоча, че същността на тази система се свеждаше до ограничаване на административните методи на създаване и разпределение на материалните блага и даване простор на обективно действащите икономически закони. На думи се признаваха стоково-паричните отношения, но на практика стойностните категории — печалба, данъци, работна заплата, мита и всички други, бяха, образно казано, „оковани“ от централизираното планиране и не функционираха нормално.

Авторите на „новата система“, между които беше и Станиш Бонев, съдействаха за постепенното въвеждане механизмите на пазарната икономика и за тяхното съчетание със централизираното планиране. Преди цели четири десетилетия те видяха по рано и гледаха по надалеч от всички нас бъдещото социално-икономическо развитие. Защото, преходът, който се осъществява в нашата страна през последното десетилетие, поне засега носи два видими белега: демокрацията в политическата надстройка и пазарното развитие на икономиката.

Справедливо е да отбележи, че тези теоретически постановки Станиш Бонев отстоява вече и като председател на Държавния комитет по планиране, като водач на българската делегация в Комитета за планова дейност при СИВ и при координацията на националните планове с другите страни. Достойна за адмирация е неговата позиция като гражданин и държавник, когато през 1985 г. отстоява националните интереси при координацията на плановете с бившия СССР. Разбираема е и болката по този повод за това, че макар да е понесъл „Кръста Господен“ е изоставен сам „под знака на политическите интереси“.