Урсула Гуин: Онези, които напускат Омелас

Със звън на камбани, който вдигаше в простора ята лястовици, Летният фестивал пристигна в Омелас — градът на блестящите кули край морето. Мачтите и въжетата в пристанището бяха окичени с флагове. По улиците между къщите с червени покриви и разноцветно боядисани стени, между обраслите с мъх градини и под редиците от дървета, покрай парковете и обществените сгради се движеха шествия. Накои от тях бяха внушителни — предвождаха ги старци, загърнати в строги тоги в бледопурпурни и сиви тонове, следвани от навъсени и мълчаливи майстори, спокойни и ведри жени, които носеха бебета и бъбреха помежду си, както си вървяха. По други улици музиката бе в по-бърз такт, кънтяха гонгове и дрънкаха дайрета, хората танцуваха, шествието бе един непрекъснат танц. Из тълпата се провираха деца, виковете им прорязваха музиката и песните като стремително литнали лястовици. Всички шествия се отправяха към северната част на града, към обширната мера, която всички наричаха Зелена поляна, където момичета и момчета, смъкнали последните си дрехи под свежия полъх на вятъра, с окаляни до глезените си крака и с грациозни движения на ръцете си, разгряваха ставите си за състезанието. Конете не бяха оседлани, дори дизгините им нямаха юзгечки. В гривите им бяха сплетени сребърни, златни и зелени ленти. Пръхтеха, вдигаха се на задните си крака, перчеха се пред другите. Чувстваше се колко бяха възбудени — единствените животни, приели нашите церемонии като свои собствени. Далеч на север и на запад се издигаха планини, прислонили в дъгата си залива Омелас. Утринният въздух бе толкова прозрачен, че снежните корони на Осемнайсетте върха сипеха златнобелия си блясък през безкрайността на слънчевото зарево под тъмната синева на небето. Лек ветрец подухваше, като че само за да развее знамената, които определяха полосата на състезанието. От лабиринта на градските улици долиташе на талази от близо и далеч музиката на процесиите, като че да разкъса спокойствието над просторните зелени ливади — жизнерадостна ефирна сладост, която идваше на пориви, затихваше и отново се губеше в пространството, подета от радостната мощ на камбанния звън.

Радост! Как да се опише с думи радостта? Как да се опишат жителите на Омелас?

Те не бяха наивни, уверярам ви, въпреки че бяха щастливи. Но ние не изричаме вече думи, изразяващи радост. Усмивките се превърнаха в някакъв архаизъм. При описания от този вид човек е склонен да потърси веднага краля, яхнал разкошен жребец в обкръжение на благородни рицари или пък в златна носилка, понесена от мускулести роби. А крал нямаше. Не се употребяваха мечове, нямаше роби. Тези хора не бяха варвари. Не зная правилата и законите на тяхното общество, но предполагам, че трябва да са били изключително малко на брой. И както живееха без монархия и робовладелство, така се справяха и в живота без борса, реклами, тайна полиция и ядрени бомби. Но ще повторя — не бяха наивен народ — сладникави овчари, благородни диваци, накаква безлична утопия. Не бяха по-елементарни от нас. За съжаление ние притежаваме лошия навик, насърчаван от педанти и софисти, да разбираме щастието като нещо доста глупаво. Само болката е признак за интелект, само злото може да е интересно. Това е и измяната на твореца — отказът да признае баналността на злото и ужасната скука на болката. Като не можеш да ги победиш, стани техен чъурастник. Ако те заболи — повтори! Но да величаеш отчаянието, значи да заклеймяваш удоволствието, да приемеш насилието, означава да игубиш всичко друго. Ние почти сме изгубили; не можем да опишем вече щастлив човек, нито да отдадем заслуженото на празничната реалност.

Как да ви разкажа за хората от Омелас? Не бяха наивни и щастливи деца, въпреки че децата им наистина бяха щастливи. Бяха зрели, интелигентни, емоционални пълноценни личности, чийто живот не бе разнебитен. О, чудо! Но бих искала да опиша това по-добре. Бих искала да ви убедя в това. По моите думи Омелас започва да прилича на град от приказките, съществувал някъде далеч и много отдавна, като някогашна небивалица. Може би ще е най-добре да си го представите както повелява въображението ви, с надежда да не бъдете подведени, защото едно е сигурно — не мога да удовлетворя всички вкусове и желания. Относно техниката, например? Мисля, че няма коли по улиците и хеликоптери във въздуха. Това се подразбира от самия факт, че хората в Омелас са щастливи.