Урсула Гуин - Онези, които напускат Омелас

Щастието им се дължи на намерената точна граница между онова, което е необходимо, онова, което е нито необходимо, нито вредно и онова, което е вредно. В средната категория обаче, тази на ненужното, но и неносещо вреда, тази на удобството, лукса, излишеството и т.н., т.н. — можеха спокойно да имат централно отопление, подземна железница, перални машини, всякакви прекрасни съоръжения, които дори и ние още не познаваме, пространствени източници на светлина, енергийни източници, които не изискват гориво, лекарства против простуда. Или пък можеха да нямат нито едно от тези неща: това просто няма никакво значение. Както предпочитате. Склонна съм да мисля, че хората от градовете по крайбрежието на Омелас са пристигнали в дните преди фестивала с много бързи малки мотриси и двуетажни трамваи и че всъшност железопътната гара на Омелас е най-представителната, макар и по-скромна сграда от великолепния пазар на производителя. Страхувам се обаче, че дори и с влакове, някои от вас биха възприели град Омелас като някаква бонбониера. Усмивки, камбани, шествия, коне, уф! Ако е така, прибавете една оргия. Ако една оргия би оправила положението, не се колебайте! Но моля ви все пак, нека няма храмове, бълващи красиви голи свещенослужители и свещенослужителки, изпаднали в полуекстаз и готови да се сношават с всеки мъж или жена, любим или непознат, който желае съюз с божественото начало на красотата, въпреки че в началото и аз имах подобна представа. Но в действителност би било добре в Омелас да няма никакви храмове — поне храмове, обслужвани от хора. Религия — да, духовенство — не. Естествено, голите красавици могат да се разхождат и да се предлагат като божествено суфле за глада на нуждаещите се и тръпката на плътта. Нека участват в шествията. Нека дайрета да огласяват сношенията и величието на плътските желания да бъде белязано от звън на гонгове и (нещо съвсем не по-маловажно) нека плодовете на тези приятни ритуали да се радват на всеобща любов и грижи. Едно нещо, което съм уверена, че липсва в Омелас, е чувството за вина. А какво друго трябва да има? Отначало мислех, да няма наркотици. Но това ми се струва крайно пуританство. За онези, които ги обичат, нека слабата натрапчива сладост на дрогите да лее аромата си ис града, местният „друуз“, който предизвиква в началото чудна лекота и изостреност на съзнанието, няколко часа по-късно — успокояваща сънливост, а накрая — чудните видения на посветените в най-съкровените тайни на Вселената и всепроникващото до непознаваемост удоволствие от секса. При това не формира трайна привързаност към употреба. За по-скромните вкусове смятам, че трябва да има бира. Какво друго, какво още му трябва на града на радостта? Чувство за победа, несъмнено. Празник на смелостта. Но както минаваме без духовенство, нека минем и без войска. Радостта, изградена върху успеха на кръвопролитието, не е всепризната радост, не носи удовлетворение, съпроводена е със страх, а освен това е нещо банално. Едно безгранично и щедро доволство, величествена победа не над някой външен враг, а победа на общението с най-добрите и най-чисти души на всички и навсякъде, величието на лятото на Света — това излъчват сърцата на хората от Омелас, а победата, която празнуват, е победа на живота. И наистина не смятам, че повечето от тях имат нужда от „друуз“.

По-голямата част от шествията вече са стигнали Зелена поляна. Великолепен аромат на гозби се носи от червените и сини шатри на снабдителите. Лицата на дечицата са изпоцапани от лакомствата, в благовидната посивяла брада на мъж са се заплели няколко трохи от лепкав слаткиш. Младежите и девойките са яхнали конете си и се трупат около стартовата линия. Стара жена, дребна, но закръглена и засмяна, раздава цветя, които вади от кошница, а снажни младежи ги забождат в косите си. Малчуган на девет-десет години стои самотен в края на тълпата и свири на дървена флейта. Хората се спират, за да послушат, усмихват се, но не му казват нищо, защото той не спира да свири, дори не ги забеляава. В тъмните му очи се чете единствено вглъбеност в тежката сладка магия на мелодията. Свършва и бавно отпуска ръце, стиснали дървената флейта. И като че ли тази кратка негова пауза се превръща в сигнал — внезапно от шатрата до стартовата линия прозвучава тръба — властно, тържествено, пронизително. Конете пристъпват неспокойни, чува се цвилене, като че в отговор на сигнала. Ведроликите млади ездачи потупват конете по шиите, успокояват ги, шептят им: „Спокойно, спокойно, красавецо мой, надеждо моя…“. Редицата на стартовата линия се оформя. Тълпите около полосата се люшкат като треви и цветя подети от вятъра. Летния фестивал е започнал.

Читать дальше