Урсула Гуин - Онези, които напускат Омелас

Вярвате ли? Приемате ли този празник, града, радостта? Не? Тогава нека ви опиша още нещо.

В подземието на една от красивите обществени сгради на Омелас или може би в избата на един от просторните домове, се намира едно помещение. То е със заключена врата и е без прозорец. Между прашните цепнатини на талпите се процежда лъч светлина, промъкнал се през паяжините на прозореца в другия край на избата. Няколко твърди, спечени, вонящи парцала на дълги дръжки са подпрени до ръждясала кофа в единия край на малкото помещение. Пръстеният под е влажен, както обикновено са влажни подовете в зимниците. Помещението е три стъпки дълго и две широко — просто килер за метли или изоставен склад за сечива. В помещението седи едно дете. Може да е момче или момиче. Изглежда шестгодишно, но всъщност е почти на десет. Слабоумно е. Може би се е родило увредено, или може би слабоумието му се е явило в резултат на страх, недохранване или невнимателно отношение. Чопли си носа, понякога си пипа несръчно пръстите на краката или гениталиите и се е свило в най-отдалечения от кофата и парцалите ъгъл. Струват му се ужасни. Стиска очи, но знае, че парцалите са си там и че вратата е заключена, и че никой няма да дойде при него. Вратата е винаги заключена. И въобще никой не идва, освен понякога — детето намя понятие от времето и от промеждутъците между посещенията. Понякога вратата се отваря с трясък и там се появява човек или няколко души. Някой може да влезе и да срита детето, за да се изправи. Другите никога не се доближават до него, само го гледат с уплаха и отвращение. Купичката и каната за вора се пълнят бързо, вратата се заключва, очите изчезват. Хората на вратата никога не говорят. Но детето, което винаги не живяло в килера, и може да си спомни слънчевата светлина и гласа на майка си, понякога проговаря. „Ще слушам — казва то. — Моля ви, пуснете ме, ще слушам!“ Но отговор никога не получава. В началото детето е викало за помощ и често е плакало, но вече само скимти тихичко „Е-а, е-а“ и говори все по-рядко. Толкова е слабо, че прасците на краката му са се стопили. Коремчето му е подуто. Живее на половин паница царевична каша с лой на ден. Голо е. Слабините и бедрата му представляват гнойна пихтия, защото клечи постоянно в собствените си фекалии.

Всички знаят, че то е там, всички жители на Омелас. Някои са идвали да го видят, други се задоволяват само с това, че знаят за него. Всички знаят, че то трябва да стои там. Накои разбират защо, други не разбират, но за всички е ясно, че щастието им, здравето на децата им, мъдростта на учените им, уменията на занаятчиите, дори изобилието на реколтата и хубавото време през всичките сезони, изцяло зависят от ужасяващото страдание на това дете.

Обикновено обясняват това на децата, когато са на възраст между осем и дванадесет години, когато вече изглежда са способни да го разберат; и в повечето от онези, които идват да видят детето, са млади, въпреки че доста често идва и по някой възрастен или пък се връща, за да види детето повторно. Колкото и добре да им се обяснява, тези млади посетители остават винаги потресени и омерзени от това, което виждат. Чувстват отвращение, нещо, което винаги са смятали за надживяно. Изпитват чувства на яд, гняв, безсилие, въпреки всички обяснения. Иска им се да направят нещо за това дете. Но няма какво. Ако детето бъде изведено на слънце от тази воняща бърлога, ако бъде измито и приласкано — това би било наистина добро дело. Но ако това се случи, още в същия ден и час цялото благоденствие, красотата и величието на Омелас биха се стопили и изчезнали. Това са условията. Добруването и благоденствието на всички жители на Омелас да бъдат пожертвани заради това дребно, простичко, едничко благодеяние. Да се лишат от щастие хилядите заради възможността да бъде щастлив само един. Това би означавало чувството за вина да се засели между крепостните стени на града.

Условията са ясни и категорични: на детето не може да се каже нито една добра дума.

Често, след като видят детето, младите се прибират разплакани или обзети от безмълвен гняв, породен от съзнанието за жестокостта на този парадокс. След това седмици или дори години размишляват за него. Но с течение на времето започват да осъзнават, че дори и да бъде освободено, детето едва ли би имало голяма полза от свободата си; малко неясно удоволствие от храната и топлината сигурно ще изпита, но какво повече? Прекалено деформирано и слабоумно, за да разбере какво представлява истинската радост от живота, прекалено дълго живяло в страх, то никога не би могло да го надживее. Навиците му са прекалено пимитивни, за да откликне на човещината в човешките отношения. И наистина след толкова време вероятно ще се чувства обречено без защитата на стените, без мрака, с който са привикнали очите му, и без удобството на собствените му екскременти. Сълзите, предизвикани от тази жестока несправедливост, изсъхват, когато младите хора започват да схващат ужасната справедливост на действителността, когато започват да я приемат. Изпитанието на благородството им и осъзнаването на собствената им безпомощност, вероятно са изначалната причина за великолепието в собствения им живот. Тяхното щастие не се гради на безчувственост и безотговорност. Знаят, че и те като детето не са свободни. Познават състраданието. Тъкмо съществуването на детето и това, че те знаят за него, е основа за съществуването на величествената им архитектура, завладяващата им музика, развитата им наука. Благодарение на това дете те са толкова нежни с децата си. Знаят, че ако го нямаше това обречено дете, ако то не хленчеше в мрака, онова другото, с флейтата, не би могло да свири весело, докато младите ездачи се подреждат с целия си празничен блясък за състезанието, огрени от слънчевите лъчи на първото лятно утро.