Станиш Бонев - Времето, в което живях, и хората, с които работих

Следващото лято, след завършването на гимназията, отново бях на бригада. Този път ме направиха четен командир на трета чета. Определихме Евлоги Бонев за културномасовик на четата, а Борис Боянов — за физкултурник. И двамата бяха мои съученици. Евлоги имаше дарба да пее. Обичаше музиката. Сформира отличен хор с една от девическите чети. Вечерите пеехме, денем работихме без подканване. Четата имаше два обекта — единия на стоманозавода, а другия на разширението на стадион „Миньор“. Ходех всеки ден и на двата обекта. Още за първата десетдневка техническият ръководител на бригадата — Иван Бонев, ни определи за чета-първенец. Връчиха ни две червени знамена. Едното за чета, другото за бригада-първенец. На входа на палатката вечер се вееха двете знамена. Така до края на смяната.

Един ден в бригадата пристигна Кръстьо Горанов — председател на гимназиалното ръководство на младежката организация, заедно с Тома Пешев и Симеон Малинов — и тримата бяха от нашия седми „Б“ клас. Кръстьо, като видя двете знамена, веднага съчини и затананика мелодична песничка: „Веят се над нашата палатка две червени знамена!“, която стана химн на четата.

Двете бригадирски лета бяха голяма школа за мен и моите съученици. Школа за възпитание в труд, другарство и колективизъм. Задълго в нашето съзнание останаха бригадирските дни.

През ученическите години четях много художествена литература. И днес са с мен героите от романите „Стършел“ на Войнич, „Как се каляваше стоманата“ на Островски, „Какво да се прави“ на Чернишевски, „Майка“ на Горки, „Евгени Онегин“ на Пушкин, „Хоро“ на Страшимиров, „Чифликът край границата“ на Йовков, „Чест от младини“ на Ажаев и други. И днес зная наизуст някои от стихотворенията на Христо Ботев, Димитър Полянов, Иван Вазов, Христо Ясенов, Цанко Церковски, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров.

Може ли човек всичко да изброи? Тези произведения на писатели и поети заслужават да се прочетат и знаят и днес от всеки младеж.

Дойде денят на моята мечта — 20 септември 1951 г. Станах студент . Влязох с поток от млади хора в аулата на Стопанския факултет на Софийския държавен университет. Тя се намираше в сградата на ул. „Раковски“ № 114 и ул. „Стефан Караджа“ № 15. В 10 ч. до масата и трибуната се наредиха и седнаха четирима човека. Единият от тях с мек и нежен глас откри учебната година и прочете Указ на Президиума на Народното събрание за създаване на Висш икономически институт на името на Карл Маркс. Това беше проф. Димитър Димитров, декан на Стопанския факултет. Словото му бе ясно и плавно. Прекъсвахме го с ръкопляскания и мощно ура! Другият — нисък и дебеличък човек, бе проф. Генкел, ректор на Икономическия институт в гр. Киев, Украйна. Той също произнесе кратко слово и ни честити новия ВУЗ. До мен, от дясната ми страна, седеше студент, който също се оказа първокурсник. Запознахме се. Запомних името му завинаги — Кирил Златков, от Долно Спанчево, Петричко. От тогава започна нашата сърдечна дружба, продължаваща и сега.

Всички студенти от първи курс слушахме лекции заедно. Не бяхме разпределени по специалности. Пред нас заставаха такива светила на науката като академиците Жак Натан и Евгени Матеев; професорите Кирил Григоров, Димитър Димитров, Михаил Геновски, Кръстю Добрев, Тянко Йорданов, Тодор Владигеров; доцентите Никола Вълев, Христо Калигоров, Тодор Ангелов и Веселин Хаджиниколов. С тях бяха и представителите на по-младата генерация преподаватели и асистенти, които впоследствие станаха професори, като Любен Беров, Веселин Никифоров, Давид Давидов, Петър Аврамов, Стоян Михайлов, Иван Илиев, Стефан Мечев и много други. Със своя педагогически похват, съчетан с нашата жажда за наука, те ни стимулираха да четем и мислим върху прочетеното, да черпим с пълни шепи икономически знания. Тогава нямахме учебници. Учехме от лекциите и посочената литература, главно от първоизточници. По цял ден престоявах в Института. Свършеха ли часовете за лекции и упражнения, отивах в библиотеката. Първият семестър бях затруднен с пътуването до Перник. Не можах да си намеря квартира в София. Студентските общежития бяха малко. Нямаше го студентският град. Всяка сутрин рано вземах влака за София. Вечер, когато стигна, — обратно. Във влака беше забавно. Много бяха перничаните, които пътуваха. През зимата беше студено, затова, пристигнех ли в института, веднага търсех радиатор да се стопля.

В началото на декември през голямото междучасие Киро Златков доведе при мен едно непознато лице, младолико но с побелели коси. Оказа се наш колега на име Атанас Цилев, член на партийното бюро. Той започна да ме разпитва: