Горан Петрович - Всичко, което зная за времето

Свалих ръчния си часовник един следобед на 1988 г.

По-точно един априлски, облачен следобед, веднага след като дочетох взетата на заем книга на Кортасар за хронопийките, паразитни същества, които се хранят с човешкото време. Сега всичко това ми се струва измислица, празни приказки, но тогава дълго проверявах дали под каишката, на лявата китка нямам мънички убождания. И въпреки че си отдъхнах, защото нямаше видими следи от ухапвания, през следващите дванайсет години не върнах часовника на ръката си.

— Ръчния часовник го наричаме така преди всичко защото не се носи в джоба — поучаваше ме баща ми, сякаш бях дете, макар да гонех тридесетата.

— Не си чел Кортасар — гласеше моето оправдание. — Там, в неговите разкази се говори как хронопийките ни смучат, рядко някой забелязва ухапвания върху кожата си, подобни на змийските, но рано или късно остава без време.

— Не съм чел… — призна баща ми, но никога не престана да ме предупреждава, когато ме видеше да слагам часовника в джоба, в чантата или още по-лошо, изобщо да не го нося със себе си.

Въпреки това веднъж ме защити. Това се случи през същата 1988 г., след като майка ми заедно с дънките беше изпрала и тогавашния ми, забравен в джоба ръчен часовник.

— Не само часовникът се развали, но можеше да ми съсипеш и пералнята — ядоса се много тя.

За моя изненада баща ми каза с оправдателен глас:

— Боже мой, остави го на мира, чел е Кортасар.

Майка ми се смути. Наскоро след това, като прегледа заглавията в домашната библиотека, търсейки нещо, каквото и да е, от Кортасар, тя взе да чете „Игра на дама“. Книгата много й хареса и прочете основно двете известни поредици на издателство „Просвета“ с латиноамерикански романи.

Баща ми дълго държа моя замлъкнал часовник на терасата, вероятно за да изсъхне, като от време на време отваряше механизма и духаше в него, досущ както се прави изкуствено дишане на удавник. Но тъй като след цели две седмици от бронята не се изтръгна никаква следа от живот, той се примири със загубата и прибра часовника в една кутия в чекмеджето при другите непоправимо развалени по-рано часовници. Вярваше, че ще дойде ден, когато от всички тях ще сглоби поне един, който да тиктака.

През следващата 1989 г. заминах за СССР. Както и предишните лета, реших вместо да ходя на море, да обиколя някой град или страна — десетдневно пребиваване в Ленинград, Москва и Киев ми се струваше обещаващо. Почти веднага след границата, след като прехвърлиха вагоните на влака Будапеща — Лвов със специален кран върху по-широко трасе, понеже съветските линии се различават от европейските, направих грешка, подобно на други наши хора, обменяйки твърде много западногермански марки за рубли; зализаният спекулант едва изброи рублите, които ми даде само срещу две банкноти. Всъщност сумата не беше баснословна, но още щом слязохме от спалния вагон, стана ясно, че такова количество местни пари не могат да бъдат похарчени току-така. Може би затова една част от моите спътници често напускаше групата, търсейки панически магазин, какъвто и да било магазин, който да не е празен, с намерение да купи предимно непотребни неща. В Москва, след имперския Ленинград, и екскурзоводът вдигна ръце от всичко, оправдавайки се с това, че тази галерия била затворена, онзи музей не работел, а бившият Новодевически манастир се реставрирал точно сега и на мнозина им олекна и хората плъзнаха по огромните, полупразни универсални магазини, пазарувайки в големи количества всичко, което заварваха на рафтовете. Изключение правеха две семейни двойки и една стара жена, която беше предприела цялото пътешествие, за да купи на внучката си виолончело, тъй като музикалните инструменти, правени в Русия, се отличавали с благородния си звук и, разбира се, в нашия случай с приемлива цена.

И така цели три дни обикалях кажи-речи сам престолната Москва. Ръководейки се по плана на града, се стараех да видя колкото се може повече, като със съжаление съкращавах някоя и друга минута пред някоя картина в Третяковската галерия, за да прекарам някоя и друга минута повече сред прочутите църкви, заобиколени от крепостните стени на Кремъл, препускайки по булевардите, за да надникна в някоя порта, където се е запазил старинният мирис или надпис отпреди революцията, отбивайки се под сенките на сградите, защото сенките понякога могат да бъдат по-ясни от фасадите. Господи, колко велико беше всичко, а колко недостатъчно беше времето. И дали всичко това е издигнато, за да може всеки човек, всеки отделен човек, да се чувства малък. Незначителен. Нищожен.