Горан Петрович: Три есени и самото начало на зимата

Едва по-късно се разбра, че той винаги ме е възприемал като най-близък приятел. Аз пък от своя страна години наред съм смятал, че става въпрос за обикновено, повърхностно познанство от студентските години. Едно от онези, които неизбежно креят между две случайни виждания. А освен при няколко такива непредвидени случаи, другояче не сме се срещали. Всъщност, като се тегли калемът и старателно се пресметне, по уговорка или по необходимост, сме се срещали всичко на всичко четири пъти.

Първия път — есента се разполагаше някак си твърде търпеливо, сякаш щеше да остане вечно — той ми се обади по телефона. С обзет от отчаяние глас, на един дъх, вероятно да не прекъсне от срам, ми разказа за своето нещастие — едно от многото подобни. По-точно, наскоро останал без работа, жена му също не работела, малкото спестявания се стопили, не знаел как ще издържа семейството си…

— А синът ми и дъщеря ми тръгнаха на училище… — каза накрая, преди гласът му да се сгърчи в мъчително мълчание.

Спомням си, че не ми беше ясно дали очакваше от мен да го поразведря, или се надяваше на някаква по-реална подкрепа. Все едно, предложих му малък заем, повече и без това нямах, за последния си разказ бях получил хонорар от три обещания, като веднага вложих и трите в малко хранителни продукти от близката бакалница.

— В такъв случай да се отбия? — стеснително попита.

— Естествено, заповядай, добре дошъл — отговорих искрено и оставих слушалката.

Но когато кажи-речи веднага се появи на вратата, дори не бях продължил току-що започнатата глава, ме прониза не особено приятната мисъл, че живее тук, съвсем близо, на същата улица, може би и в същата сграда. Това беше неприятно чувство по две причини — не само че повече от десет години не знаех къде живее, но стана ясно, че моят познат със своето нещастие съществува някак прекалено, непоносимо близо. За да преодолея чувството на вина, заедно с парите му дадох и новата си книга с разкази. Вероятно от чувство на най-голяма благодарност той не разбра нищо. Все пак олекна ми едва когато го изпратих. Въпреки обичая, чак до партера.

— Оттук можеш и сам, желая ти всичко най-хубаво… — сбогувах се несръчно.

Не го последвах на улицата. Вероятно за да не видя дали щеше да се запъти към някой от онези влажни входове на отсрещната, нечетна страна, дали щеше да тръгне наляво, към пазара, или пък да завие зад изсъхналото дърво на десния ъгъл.

След това дълго не се видяхме. Моите задължения към онази бакалница нараснаха от три точно на деветдесет и шест обещания. Когато веднъж скучаех и пожелах да чуя какво става с моя познат от студентските години, установих, че нямам неговия телефон дори в старото си тефтерче на дъното на чекмеджето. Ако някой можеше да ми помогне, то това беше небезизвестната Марица, прочута с това, че помнеше безпогрешно всяко, дори най-незначително събитие от студентско време. По-късно, през всичките тези години тя беше осведомена до най-малките подробности за живота на всеки един от нашето поколение.

— Кой беше този? Къде седеше на лекциите? Сигурен ли си, че не е онзи, който пееше хубаво? Да не е бил в някоя друга група? Дори на упражненията винаги е идвал навреме, казваш? Среден на ръст, черноок? Дипломната му работа е била за повествователните модели? Слушай, да ти призная, нямам представа кой би могъл да бъде! — Препитването продължи цели два часа, преди Марица да се предаде. — А знаеш ли, че Коловичева отиде в Лос Анджелис? Представи си, намерила някакъв янки и получила виза. Да, да, добре си чул, същата Коловичева, която и на сръбски едно изречение не можеше да върже, а камо ли на английски. Да-а, Калифорния! Някои хора наистина имат късмет…

Нямаше какво да сторя, освен да чакам. Позвъни ми отново той, сега очевидно в добро настроение и попита кога и къде бихме могли да се срещнем.

— С паричния заем някак ти се издължавам — каза, като ми подаде пълен плик и тефтерче с меки кожени корици с цвят на естествен кехлибар и елегантна писалка със златен писец, след като по негово настояване влязохме в един от останалите изискани ресторанти в града. — Но за онова, с което ме дари твоята книга, оставам твой длъжник, просто не зная как да ти се реванширам.