Горан Петрович - Из хрониката на тайното общество

Мракът беше един сажен, когато, стъпвайки на пръсти, напуснахме жилището си. За щастие в коридора не срещнахме никого. Навън валеше непресят дъжд, навсякъде наоколо никнеше бръшлянеста хладина.

Вървяхме по празните улици покрай стените на сградите с чадър, спуснат така, че неговата сянка да скрива лицата ни. На кръстопътя се спряхме под стрехата, изчакахме да мине двойка минувачи. После спокойно, все едно не се случва нищо, поехме по лявата страна на улицата. Там една кола, профучавайки с пълна скорост, ни засипа с мръсните остатъци от локвите, но ние си затраяхме — би било лудост да провокираме чуждото внимание, все едно да си търсим белята. Тъмнината дебелееше, светлината изсъхваше и ние изминахме половината път без ничий поглед.

— Нали остави телевизора включен? — попитах жена си.

— Естествено — прошепна тя. — Ще си мислят, че сме си вкъщи.

— Умно… — позволих си да се усмихна.

— Тихо — прекъсна ме тя, в гласа й долових опасност, а на дланта си — нейните нокти.

Срещу нас идваше група хора. Наведохме глави. Чух как сърцата ни пърхат като птици сред брезови листа. Нямаше къде да се скрием. Нима трябваше да бъдем открити така, на една крачка от целта. Направихме единственото, което можеше да се измисли за толкова кратко време — наведохме се и се престорихме, че си връзваме връзките на обувките. Хората минаха покрай нас, мърморейки незначителни думи в ритъма на капките. Ах, какво прекрасно стечение на обстоятелствата, вързано с панделката на щастливия изход — никой не се обърна към двамата, които бяха клекнали с уплашени лица.

Заслужава да се спомене още, че две улици по-нататък минахме покрай музикантката. Тя не ни се обади, както и ние на нея. Краткото трепване каза всичко, всяко нещо повече от това щеше да бъде излишна непредпазливост. Нощта се надигна до втория сажен, дъждът ни съпроводи чак до вратата на дома на художника.

— Закъснявате!

— Какво става с вас?

— Къде бяхте досега?

— Заповядайте, седнете — покани ни домакинът, зает с пълненето на плетената кошница за излет с четки, бои, вино, хляб и бурканче сол.

— Може ли глътка орехова ракия? Успокоява задъхването, предпазва от студ и се справя с чувството за страх.

— Добре ще ни дойде една чашка — въздъхна жена ми. — Случи ни се малка неприятност, връзвахме си връзките на обувките.

— О, да! Този номер винаги минава — засмя се актьорът.

Аз се промъкнах без проблеми, вървях по улицата по-тъжен от всякога, това беше една от най-успешните ми роли.

— Аз също — каза музикантката, размота цяла змийска кожа от влажни вестници и измъкна лъка и гъвкавото тяло на цигулката.

— Остроумен камуфлаж! Но, моля ви, да не предизвикваме злото, изгорете калъфчето! — смееше се боботещо актьорът.

— Лесно ви е на вас, носите си текстовете в главата!

На хроникьора и на мен ни стига и един молив! Но да скриеш цигулка на днешно време си е мъка — упрекна поетът развеселения актьор.

— Не разбирате, става дума, така да се каже, за костюма! — продължи да се смее още по-силно актьорът. — На улицата направо плачех, сега трябва да сваля тъгата, за да не ми се прихване на лицето.

— Не сте ли довели децата си? — попита моята жена жената на поета.

— Малки са, страхуваме се да не се издадат някъде — отговори тя.

— Спокойно можехте да дойдете с тях, и без това никой не вярва на деца — включи се в разговора и музикантката.

— Всичко е готово! — зашумоля художникът, покривайки кошницата с ленена покривка. — Ще тръгваме ли?

— Да тръгваме! — завикахме в един глас и станахме, оставяйки чашките с ореховата ракия.

Прекрачихме мълчаливо в съседната стая, всъщност в ателието, на миризмата на бои и терпентин придадохме ореола на тържественост. Наглед спокойно, но тръпнейки вътрешно, очаквахме мига на откритието.

— Тази седмица имаме пейзаж — каза художникът и издърпа плата, който покриваше статива.

На върха на трикракото приспособление, облегнат на дървената поставка с коричка от безброй шарки, имаше акварел с разлети цветове, които се свързваха така, че да изобразяват река, поле, бряг и небе.

— Да не губим време, да тръгваме — прошепна някой.

— Да, да не губим време — потвърди актьорът и се поклони театрално на дамите.