Горан Петрович - Из хрониката на тайното общество

В картината първо влезе музикантката, после съпругата на поета, след това моята жена. По изпробвания начин — десният крак, после главата и тялото, накрая левият крак. Художникът подаде кошницата и цигулката. Актьорът по навик се заклещи, вероятно защото непрекъснато говореше, но не мина дори толкова време, колкото беше необходимо за такъв път и всички се намерихме на дъното на акварелния бряг.

— О! — вдъхна поетът с пълни гърди прозрачния въздух.

— Като кадифе е — пъхна неговата съпруга ръка в речната вода.

Музикантката не каза нищо. Вече стоеше под нарисуваното дърво и свиреше. От цигулката се извиваше мелодия. Докосваше листата, заплиташе се в короната, ту се издигаше до небето, ту падаше под тревата… Не смогвах да записвам всичко. Моята жена събираше билки: дебелец, калоферче, копитник, кучи дрян, иглика, самобойка, кукувича прежда, живовляк… Поетът размерваше римите на брега. Неговата съпруга сушеше зрънца пясък, кварц и черупки от охлюви. Насред горичката като по чудо заобиколена от ято птици актьорът изричаше някакъв монолог. Птиците събираха изречените думи и заедно с клончетата, влакънцата и листенцата ги вплитаха в своите гнезда. Художникът се разхождаше насам-натам, проверяваше лекотата на цветовете, на едно място дорисува преплитането на слънчевите лъчи, по молба на жена ми добави по падината стръкчета зановец и пореч. После се излежавахме, духахме глухарчета, наредихме на покривката вино, хляб и сол, измихме се с блясъка на водата и избърсахме челата си с по-ниските краища на небето. Аз, разбира се, бях седнал на церов пън и пишех на коленете си хрониката на тази среща, стараейки се да отбелязвам всичко, както става, включително и пеперудата, която кацна накрая на тази глава.

Когато излязохме от картината, нощта вече беше полегнала на осем или девет сажена.

— Много ви моля, какво бихте искали за следващата седмица? — попита художникът във весело настроение.

Оглеждахме ателието, спирахме се пред скиците, пред завършените и незавършените платна, надничахме в паничките, изпробвахме четките, пренасяхме от ъгъл на ъгъл оскъдната светлина от крушката.

— Бих искала да им свиря — каза музикантката, загледана в двойка балерини, нарисувани с маслени бои.

— А какво ще кажете за разходка над Париж? — посочи жена ми към пастела, който съдържаше стотина покриви на прочутия град.

— Прекрасно, ще бъда маестро Теофил Готие! — възкликна актьорът, разпервайки ръце.

— Предложението се приема — съгласихме се всички, когато тъмнината изведнъж порасна с още два сажена.

Не посмяхме да дочакаме нещастния тринадесети сажен, времето на най-мрачните сили. За да не будим съмнение, напъхахме усмивките в джобовете си, облякохме палтата и един по един се измъкнахме от мястото на срещата. Дъждът продължаваше да вали. Двамата с жена ми вдигнахме яки, непресятите капки летяха около нас, докато бързахме с тихи стъпки. По пътя мълчахме, отчасти за да не привличаме внимание, отчасти в знак на съжаление заради краткостта на събитието.

В сградата влязохме на пръсти, без да светваме осветлението, спъвайки се в собствения си страх. Отдъхнахме си едва след като затворихме вратата. Въпреки че никой не ни разкри, за всеки случай усилих звука на телевизора. Докато се приготвяхме за събуждане, забелязах в огледалото, че синият цвят на свода, о който си бършехме челата в акварела, е изчезнал.

— Нищо не остана от небето, дъждът го изми — казах.

— Бъди спокоен, запазих нещо — приближи се жена ми и отвори дясната си шепа.

Там, на нейната мъничка длан, имаше ръкойка нарисувано биле.

© Горан Петрович

© 2005 Жела Георгиева, превод от сръбски

Горан Петровиħ

Сканиране, разпознаване и начална редакция: Вася Атанасова, 2009

Издание:

Горан Петрович, „Ближен“

Издателство „Балкани“, София, 2005, ISBN 954-9446-15-8

Подбор и превод: Жела Георгиева

Горан Петровиħ, „Острво и околне приче“, 2002, „Ближњи“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10396]

Последна редакция: 2009-02-07 11:50:00