Артър Кларк: Не всичко, което блести...

Командирът Ванденберг би разказал тази история по-добре от мен, но сега той е далеч — делят ни милиони мили. А става дума за неговия геофизик, д-р Пейнтър, който (във всеки случай така смятаха всички) избяга от жена си на Луната. Наистина, същото се говореше и за мнозина други (особено от съпругите им), но този път не беше шега. И не защото Пейнтър не обичаше жена си, точно обратното — готов бе всичко да стори за нея. Но бедата бе, че нейните желания му струваха винаги скъпо. Мисиз Пейнтър бе жена с екстравагантен вкус, а по-добре е такива жени да не се омъжват за учени, дори за такива, които отлитат на Луната.

Голямата слабост на мисиз Пейнтър бяха скъпоценните камъни, особено брилянтите. Не е трудно да разберете, че тази слабост доставяше не малко безпокойства на д-р Пейнтър. Но като грижлив и нежен съпруг той не само се безпокоеше, а и вземаше мерки. И Пейнтър стана един от най-изтъкнатите световни специалисти по брилянтите. Уточнявам — не като търговец, а като учен. За произхода, състава и свойствата на тези камъни той знаеше навярно повече от всеки друг. За съжаление можеш много да знаеш за брилянтите и пак да нямаш нито един. А каква полза за мисиз Пейнтър от ерудицията на съпруга й? С нея ли да украси шията си, когато отива на прием?

Вече казах, че основната специалност на д-р Пейнтър беше геофизиката — брилянтите бяха, тъй да се рече, негово странично увлечение. Той беше създал куп забележителни уреди, които с помощта на електронни импулси и магнитни вълни позволяваха да се прониква в недрата на Земята, да се получават нещо като рентгенови снимки на скритите й за окото глъбини. И не случайно той беше включен сред онези, които трябваше да се опитат да разгадаят тайнствените недра на Луната.

Д-р Пейнтър охотно се съгласи да участва в експедицията, но на командира Вандеберг му се стори, че докторът би предпочел да остане на Земята. Всъщност не само д-р Пейнтър — мнозина се страхуваха и нищо не можеше да се направи. Поради това се наложи да отхвърлят много отлични специалисти. Но в случая не ставаше дума за лични преживявания. Д-р Пейнтър беше започнал много важен опит, ставаше въпрос за задача, на която той бе посветил много години и не му се щеше да напусне Земята, без да дочака отговора. Но първата експедиция не можеше да го чака и се наложи докторът да се довери на асистентите си. Наистина, той разменяше постоянно с тях шифровани радиограми за огромно неудоволствие на свързочния възел на Трета космическа станция.

Но при допира с чудесата на този свят д-р Пейнтър скоро забрави предишните си грижи. Той непрестанно обикаляше повърхността на Луната с един от малките удобни електроскутери, въоръжен с магнитомери, сеизмографи и други геофизични уреди. Д-р Пейнтър искаше само за няколко седмици да узнае за Луната толкова, колкото бяха узнали хората за стотици години. Разбира се, на негово разположение беше само една малка част от четиринадесетте милиона квадратни мили лунна повърхност, но щом човек започне една работа, трабва да я свърши както трябва.

Както и по-рано, той получаваше радиограми от сътрудниците си, а също и кратки, но изпълнени с горещи чувства вести от съпругата си. Но като че ли нито едното, нито другото го вълнуваше особено. Дори да не сте затрупан до гуша с работа, четвърт милион мили ви помагат да гледате малко по-иначе на личните си дела. И мене ми се струва, че на Луната д-р Пейнтър за пръв път в живота си се почувства истински щастлив (междувпрочем не само той).

Близо до базата ни се намираше великолепен кратер — едно исполинско отверстие с диаметър около две мили. Но отначало работехме в друг район и чак след месец и половина д-р Пейнтър успя да получи малък всъдеход и с още трима изследователи се отправи към кратера. Зад хоризонта групата излизаше от зоната на радиовръзка, но това не ни тревожеше, защото ако нещо им се случеше, те винаги можеха да се свържат направо със Земята, а оттам една радиограма би стигнала бързо до нас.

Групата на д-р Пейнтър отсъства четиридесет и осем часа — крайният срок за непрекъсната работа на Луната, дори ако се използват стимулиращи средства. Отначало всичко вървеше гладко и затова не особено интересно, като всички добросъвестно изпълняваха предвидената програма. Достигнаха кратера, поставиха херметичния купол, монтираха съоръженията, извършиха всички измервания, после пуснаха малка сонда, за да вземат образци от рудите. И точно тогава в очакване снарядът на сондата да извлече образците д-р Пейнтър направи своето второ велико откритие. Първото бе направил десетина часа по-рано, макар да не неподозираше това.