Горан Петрович - Всичко, което зная за времето

— Скъсала се е спиралната пружина… Отрязах скъсаното, съединих я и върнах всичко на мястото му… Сега работи, но трябва по-често да се навива — каза, като ми даде будилника.

Тъй като, изглежда, не търпеше дори малко по-силно натягане, същата пружина се късаше още няколко пъти. Баща ми и тъстът също толкова пъти отрязваха спиралата, докато цялата работа не стана безсмислена, „инсата“ взе да спира на всеки няколко минути. По същия начин, по който по това време се живееше.

Просто изреждам. Отбелязвам подробности, опитвам се по какъвто и да е начин да откроя 1995 г., да я отлича от предишните или следващите. Може би един ден ще ми потрябва при писането.

Стенен, порцеланов часовник. Изрисуван с цветни мотиви, с тежести във форма на шишарки, много красива антика, собственост на Обрения Вукадин, по-възрастна колежка на жена ми. Имаме навика да я посещаваме в края на всяко лято. Те двете си говорят за археология, за разкопки, за профили и коти, а аз дегустирам отличната билкова ракия, с която нашата домакиня се снабдява от някакво село. На раздяла, в антрето, винаги се спирам пред стенния часовник.

— Избързва — кратко казва Брена. — Въпреки че всъщност би трябвало да изостава.

Малък пясъчен часовник. По-точно част от „термометърен комплект“. Пясъкът изтича от едно балонче в друго точно толкова дълго, колкото е необходимо температурата на живака да се изравни с температурата на тялото. Отличен е, защото през цялото това време детето е спокойно, ангажира вниманието му и е достатъчно да го чукнеш с пръст, ако песъчинките спрат в гърлото. След като извади термометъра от мишницата си, нашата дъщеря обикновено „навива“ пясъчния часовник, обръща го така, че пясъкът да се върне „в началото“, в първото балонче.

— Не казвай нито дума — предупреждава ме тихо жена ми, не иска нищо да обяснявам на детето, не иска да развалям илюзията му.

Човек, който прекарва дните си, застанал винаги на едно и също място на площада. Гледам го от прозореца на библиотеката, още от сутринта е тук, особено когато е слънчево. Неугледен, по-скоро занемарен, сякаш с взети на заем дрехи. Всички го смятат за особняк, градски луд, побъркан. И тогава откривам принципа. Изглежда се е научил да пресмята колко е часът по собствената си сянка, по това къде пада. Не му трябва ръчен часовник, нито градския на сградата на осигурителното дружество, не се налага никого да пита колко е сега… Няма нищо по-просто и същевременно по-сложно. Светлина и сянка. Между тях — човешка фигура.

— Добър ден… Как сте? — обаждам му се оттогава с лек, дружески поклон, докато другите го заобикалят отдалеч.

— Добър ден, добър ден… Ще се оправим… А вие как сте? — отговаря някак гордо.

Църквата „Успение Богородично“ в Панчево. Завършена е през 1810 г., осветена е през 1832. Строители са Гасала и Кверфелд, дърводелец — Бахман, гипсовите работи са правени от Ланг и Шнайдингер, изографисването на стените — от Кне, иконостасът и другите икони са изрисувани от Константин Даниел. Дървеният материал за строежа на църквата е подарен от Караджордже. Отличава се с това, че западната фасада има две камбанарии, съответно две кули. На всяка, над големия сводест прозорец има по един часовник. Веднъж, когато дойдох в Панчево да посетя чичо си, разхождайки се по улица „Димитрие Туцович“, точно до портата забелязах, че положението на големите стрелки на часовниците се различава. Не много, не повече от пет минути, но имаше разминаване между север и юг, трудно беше да се каже кой часовник показваше излишък и кой недостиг на време. Или може би нито един не беше точен, защото именно тогава, в този момент, лястовицата, която прелетя между двете църковни кули, мигом изчезна, изгуби се, сякаш се мушна през невидима пролука на небесата.

— Ами ако това мъничко разстояние е само дъно на празнина, която се разширява от свода към нас? Разширява се непреодолимо, така че всеки момент тази бездна, този отвор, ще погълне всичко… — казах на Васа Павкович, човека, който обича да следи полета на лястовиците.

Метроном. Наталия, дъщеря на наши приятели, се учи да свири на виолончело. В стаята си има метроном, произведен във Франция по патент на Менцел, много стар, около сто и петдесет годишен. Това е уред, който определя темпото, нещо като часовник на музикантската гилдия. Наталия ми обяснява как с помощта на този уред композиторът записва знаците, т.е. може да определи с какво темпо желае да се изпълнява неговото произведение. Добавя, че и Бетховен е използвал метрономните знаци, макар и невинаги съвсем прецизно.