Адриан Рогоз - Олтарът на боговете на вероятностите

Всичко започна от една забрава. Изглежда, Омир не помнеше, че спокойните води на Лета текат и в наше време. И тъй като всяко явление си има причина, която сама по себе си е следствие, не е изключено забравата да се е появила, както смъртта — заедно със зараждането на живота.

Омир Хидън седеше тъжен в кабината на своя болид, с който трябваше да прекоси целия щат Алабама, от Мобил, южното пристанище, до Хънтсвил, близо до границата с Тенеси. Омир беше приковал поглед в стрелката, която трептеше нервно и показваше 950 километра в час, но мислите му се носеха другаде, към досегашния му бурен живот, към още по-кучешкия живот, който тепърва трябваше да понася там в Хаундсвил 1 1 Градът на хрътките (англ.). Б.пр. , както подигравателно беше прекръстил името на града, към който летеше. И въпреки че мислите му бяха мрачни, нито за миг през съзнанието на Омир не премина предчувствие за ужасния удар, който го очакваше през следващите четири минути. В същност как би могъл слабият му човешки мозък, който толкова малко познава собственото си устройство, да се съмнява в съобразителността, с която миниатюрният електронен мозък на болида го направляваше и държеше над въздушните възглавници по супераутобана — сплав от смола и титан. Защо беше принуден да напусне Мобил, да изостави досегашния си живот и да се скара с Барбара? Заради стремителната скорост на живота… Омир се вцепени! Едва сега забеляза, че машината лети с 970 километра в час. А в същото време сякаш стоеше на едно място. Това беше отвратителното (някои казват парадоксалното) на скоростта. Колкото и голяма да е, свикваш с нея и вече не я усещаш. Именно това погуби живота му: непрекъснатото, Лудото увеличаване на скоростта.

Омир погледна часовника си. Имаше още много време до местоназначението. „Достатъчно е, за да ми дотегне“ — помисли си той. Не предполагаше, че му остават още три минути. „Прогресът!“ — измърмори Омир вместо ругатня. И Барбара се позоваваше на прогреса, въпреки че я интересуваше само собственото й положение… А това е илюзия, която те подлудява и погубва. Разсеяно натисна бутона, което направи болида прозрачен. Пред него се разкри величествената гледка на транспортната лента, набраздена от хиляди въздухолети, но всичко това сега му беше безразлично, дори предизвикваше у него някакво отвращение. Впрочем правилникът за движение по свръхбързите платна препоръчваше на хората с по-слаби нерви да не гледат траекториите на болидите. Вляво се различаваха десетки коридори за различни скорости — многоцветни петна, които колкото повече се отдалечаваха от болидите, толкова по-назад оставаха. Вдясно се виждаха отвесни скали, под които течаха буйните води на река Томбигбий. Пред Омир и зад него летяха с еднаква скорост други болиди, които сякаш трептяха на едно място. Понякога въздухолетите се доближаваха на няколко дециметра един от друг. Но не можеха да се докоснат, защото съществуваше нещо като телепатия между електронните мозъци на болидите по трасето, съществуваха общи свръзки, благодарение на които скоростта им се регулираше взаимно. В случай на катастрофа катапултирането обикновено ставаше вертикално. Все пак Омир се ужаси за миг, като си помисли за страшните последици, които можеха да възникнат от един сблъсък.

Оставаше му още само една минута и петдесет секунди до фаталния момент и под въздействието на оная сила, която предстоящата опасност можеше да упражни върху нашия разум, в подсъзнанието на Омир започна да се заражда неспокойствието. Изведнъж осъзна непоправимата раздяла с Барбара и сякаш под влияние на това освобождаване от властта на всекидневните грижи почти в същия миг се почувствува отново пленен от неизмерима любов, привлечен към нея с голяма сила. Очите й — зелени, косите й — кестеняви (…43″, 42″…); устните — бледоалени, пухкави (…38″, 37″…), гърдите, раменете, коленете — пълни с невинността на своевременно откраднатите неща (…29″, 28″…); отново косите й — ту спуснати, ту събрани на кок, ту пак разпуснати; устните й, които желаят нещо нечуто (…23″, 22″…); отново очите й — още по-големи, по-дълбоки; тялото й — движещо се плавно като в някаква игра (…17″, 16″…); сякаш я виждаше през непроходима, мътна вода (…13″, 12″…). „Не! — изстена той отчаяно. — Не може да бъде!“ Стори му се, че единият от тях умира заради другия (…9″, 8″…). „Върни се, Барбара!“ — извика Омир, макар че той я напусна (…5″, 4″…). Вече беше почти в небитието и само необикновената инерция на желанието раздвижи ръката (…3″…), китката (…2″…) и пръста му, който искаше да натисне бутона „връщане“ (…1,5″…), но улучи бутона за ускоряване (…една секунда…) и като разбра грешката си, светкавично издаде нелепата команда „спиране“ (…нула секунди…).