Адриан Рогоз: Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

Всичко, което ми се случи, е последица от съдбоносната ми среща с Ориана. Вярвам, че можете да разберете чувствата, които изпитвам към нея. Несъмнено е обаче, че поведението на това момиче е възмутително, дразнеща е всяка негова постъпка. Завладя мислите ми и преобърна душевната ми нагласа, както магнитно поле от 10 000 ерстеда въздейства върху една желязна стърготинка. Даже само това сравнение е достатъчно да изрази плачевното състояние на духа ми. И на всичко отгоре се чувствувам щастлив, при все че тя без угризения на съвестта стъпка цялата ми гордост на ерген, неприветлив и способен да устои на най-неотразимите кинозвезди. Ориана до известна степен е тяхна противоположност и все пак, щом ме е пленила, това значи, че за мен тя е „фаталната жена“. А дори не положи усилия, за да постигне този резултат. Всичко стана съвсем естествено, като по закона, според който стъпиш ли на хлъзгав склон, ще се търкулнеш.

На такъв склон стъпих в онзи майски ден, в който професор Василе Никодим, директорът на Института по молетроника, където работех, ме повика в кабинета си. Без с нищо да ми подскаже още в самото начало, че ще играе в биографията ми ролята на „оръдие на съдбата“, той се усмихна пленително:

— Драги Бърла, струва ми се, че си доста уморен.

Думите му никак не ме изненадаха. Много месеци бях работил върху теоретичното обосноваване на няколкогодишни опити и бе възможно да съм поотслабнал.

— Все още издържам — отговорих аз. — Но да знаете, че няма да взема сега отпуск.

— Добре — засмя се той в добро настроение. — Щом искаш да си пазиш отпуската, ще ти дам една седмица от моята, за да се проветриш на планина.

Този весело-хаплив тон ме накара да се замисля.

— Защо ми се подигравате? — засегнах се аз. — Моят спорт е плуването и не искам да пропилея нито един ден.

Ако знаех, че през тази година щях да видя морето само на илюстрована картичка…

— Момчето ми — зафамилиарничи директорът, — защо е толкова трудно да се разбере човек с вас? Забрави думата „трупане“. Пошегувах се. Даже сприхавостта ти е още едно доказателство, че трябва да си починеш… и то независимо от лятната отпуска. Ти свърши добра работа. Сега, след като приключи, мога да ти го кажа открито…

— Другарю Никодим — промълвих аз.

— Твоите изследвания са чудесни.

— Отрупвате ме с похвали — измънках аз все по-объркан.

— Да, отрупвам те…

Този път смехът му прозвуча мефистофелски. Не можах да се въздържа:

— Моля ви да ми кажете открито. Усещам, че ми готвите някаква изненада…

Не добавих „неприятна“, както имах намерение, но навярно гласът ми е бил красноречив.

— Я го виж ти — ядоса се директорът. — Аз го хваля, а той си прави песимистични предвиждания. Е добре, така е, другарю Бърла — изрече със сериозен глас човекът зад бюрото, — приготвих ти една изненада. Известно време ще работиш в друг институт.

Настръхнах, после викнах възмутен:

— Значи, ме хвалите, за да ме изгоните.

Сега директорът се засмя с младежки глас:

— Някъде четох, че през последните години от живота си великият Айнщайн, който бил изцяло погълнат от проучванията, препасвал панталоните си с връв. Приблизително дотам си стигнал и ти. Мислите ти, които нямат пряка връзка с кибернетиката, сякаш са вързани с връв.

Проявих безразличие и към духовитостта на директора, и към честта да бъда сравняван с Айнщайн, що се отнася до връвта.

— Но аз не искам да напускам нашия институт.

— Няма да го напуснеш. Ще го представяш другаде. И се надявам, че няма да ни посрамиш.

— И къде ще ме пратите на заточение? — опитах с хумор да посрещна съдбата си.

— Мястото на „заточението“ — каза Никодим с глас, с който се изрича присъда, е ИМБ, тоест Институтът за макромолекулна биохимия.

Останах със зинала уста.

— Какво общо има молетрониката с макромолекулите?

— Поискаха ми специалист, който да им монтира и да ръководи голям „електронен мозък“.

— Но тази работа… — опитах се да възразя, обаче от възмущение думите замряха в гърлото ми.

— Тази работа може да я свърши всеки човек с висше образование. Това искаше да кажеш, нали? Следователно ти ще я свършиш още по-добре, все едно че си играеш. През останалото време…

— През останалото време? — хванах се за тези думи като удавник за сламка. — Ще работя тук, у нас.