Адриан Рогоз: Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

— Смея се — обясни ми тя, — защото ми викна „благодаря“, преди да те хлопна с вратата.

— Хм! — измънка глиганът с гърлен глас и едва сега видя какво божествено създание го е ударило смъртоносно.

— От душа те моля да ми простиш — изгука тя и ненадейно стана сериозна.

— Хм! — продължи да се брани жертвата, поставила ръка на челото си.

— Наистина съжалявам! И кръв потече. Знаеш ли… някога бях хандбалистка.

Този път в гласа на девойката неочаквано прозвучаха нотки на гордост, при все че държеше главата ми и избърсваше нежно цицината с ухаещата си носна кърпичка. Сякаш ми беше казала: „Видя ли каква великолепна цицина успях да направя?“ В този миг като в проблясък почувствувах какво ме очаква, ако се влюбя в подобно създание.

Напълно съм убеден, че един талантлив писател би могъл да напише за тогавашната ми цицина цял роман. Но аз не притежавам необходимия талант, затова ще се спра само на един факт. Беше символична цицина, която ме предупреждаваше, че нейната създателка ще ме накара да страдам. И понеже не съм суеверен, аз видях само една подутина, нежно галена от ухаеща кърпичка, зад която се показваше съблазнителното и опасно лице на Ориана.

— Да те съпроводя до здравпункта — предложи ми тя. — Не е далеч.

Естествено, аз веднага се съгласих, макар че беше глупаво да се оставям да ме водят като тежко пострадал. Обаче не намерих по-подходящ повод да удължа срещата.

— Накъде тичаше така? — попита ме тя. — Струва ми се, ти си другарят, който монтира „електронния мозък“.

— Да, казвам се Михня Бърла. Молетронист. На 28 години. Ерген — изпревари ме устата ми.

— Ориана Йонеску — представи се тя, без да посочи други данни.

„Навярно е техничка — помислих си аз. — Но е много красива!“

— Ориана Йонеску… — ненадейно измънках, очарован и непохватен.

— Какво, не ти ли харесва името ми? — попита тя с момчешка дързост.

— О, не — възразих аз. — Макар че Ориана… Тоест Ориана е много странно…

— Не сме отговорни за фантазията на родителите си. Майка ми е учителка по френски език. Харесало й това име и него ми дала. В същност не е чак толкова грозно.

— Не, не е грозно. Дори е много… как да кажа… мелодично. Но Йонеску…

— Е, сега пък се хвана за Йонеску! Трябва да ти кажа, че има доста знаменити Йонесковци, като се почне с Йон Йонеску и се стигне до Еуджен Йонеску.

— Не съм имал такова намерение… както и да е… Но откъде ме познаваш?

— О, ти си важна личност — прекъсна тя дишането ми и ме хвана подръка. — Дори трябваше да те посетя… Радостна съм, че се запознахме.

— Да, аз съм особено щастлив — пошегувах се и ме прониза тръпка.

— Обаче не ми каза защо тичаше така.

— В същност ти тичаше, аз само бързах.

Лицето на момичето помръкна. Вече не я интересувах. Като забелязах бързината, с която Ориана минаваше от едно настроение към друго, и аз се затворих в себе си. Години наред „се програмирах“ да бъда безразличен към „слабите взаимодействия“, както наричам на „атомокибернетичен“ жаргон интереса към нежния пол. А ето че се оставих като глупак… да ме притиснат с вратата. Току виж, че ми се е повредил някой „транзистор“.

Все пак другарката Йонеску прояви любезност да ме съпроводи до здравпункта (още не можех да се оправям в лабиринта на коридорите). Когато стигнахме, тя ми рече забързано „довиждане“ и отново затича към тайнствената си цел. „Може би в този миг — рекох си мрачен — тя чупи главата на другиго и ако проявя малко търпение, ще видя новата жертва.“ Ако знаех истинската причина, заради която Ориана бързаше толкова, щях да бъда не мрачен, а тъжен.

След като видях челото си изкусно украсено с лейкопласт, тръгнах отново към академик Погор. Преди да вляза, погледнах вратата, на която пишеше:

За да разберете душевното ми състояние тогава, ще уточня, че още по-категорично, отколкото по време на разговора ми с Гряву, бях решил да се върна в Института по молетроника. От това, което ще последва, можете да си извлечете поука, че никога не бива да сте по-решителни, отколкото трябва. Но тъй като на мене ми липсваше тази мъдра поука (благодарение на моя опит вие ще я запомните!), ми беше невъзможно да сдържа гнева си. Всичко произлизаше от внезапното потискане на парадоксалната и неволна симпатия, породила се в мене. На практика в съзнанието ми се преплитаха две мисли.

Първата беше формулирана категорично, обаче много общо: трябва най-после да приключа с макромолекулите! Втората, макар че будеше съмнения, имаше по-ясни очертания: „Защо искаше да ме посети Ориана? И с какво ли можех да й помогна, та да се радва на срещата с мене?“