Адриан Рогоз: Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

И отново подхвана разказа си:

— Херц е имал скептично отношение към практическото използване на вълните, открити от него. Осуалд се е усъмнил в съществуването на атома! Понякога умът, който е родил величествени мисли, попада в плен на нещо като склероза и ученият отрича прогреса, за който самият той е спомогнал. Общо казано, ретината на застаряващия човек се втвърдява и той вече не може да разбере младото виждане. Аз имах щастието да стигна до матусалемска възраст, без да платя такъв данък. Артритът, старостта и злополуките засегнаха някои части на тялото ми, но пощадиха ума ми. И все пак каква полза!

Замислих се за миг. И сметнах, че е време да подхвана прекъснатата нишка:

— Дойдох да ви помоля за нещо.

— А, да — рече Погор и се усмихна притеснено. — Кажи, драги!

В този момент ни в клин, ни в ръкав се сетих за Ориана. „Какво ли, по дяволите, искаше да ме моли? Да участвам в театралната трупа или в литературния кръжок?“

— Малко е странно, че идвам при вас — започнах да отстъпвам, вместо да мина направо към темата.

Видният академик се възползва от несръчността ми и подхвана тирадата си:

— Все пак дълголетието ми даде възможност да се запозная с много бележити хора. Колко от моите съвременници могат да се похвалят, че са разговаряли с Димитрий Войнов, с Паул Бужор или Йон Борча? Че са посещавали курсовете на Бабеш, Йоан Атанасиу или Кантакузино? А аз споменавам само няколко от нашите големи биолози…

Пак направи пауза, за да регулира дишането си. Старият учен говореше с удоволствие, макар че положените усилия го уморяваха.

— Дойдох при вас, защото ме изпрати другарят директор Гряву — побързах да кажа в настаналата тишина. — Разговаряхме с него за моето бъдеще…

Сега в същия ритъм трябваше да му кажа всичко, в същност само няколко думи: „Искам да се върна в Института по молетроника.“ Обаче досадният въпрос: „Какво искаше Ориана от мене?“ — отново изплува от гънките на мозъка ми.

— Да, бъдещето! — продължи Погор. — Все пак е чудесно да наблюдаваш ретроспективно от върха на собственото си бъдеще! Целият път се простира ясно в нозете ти. Но не е ли възможен и обратният път? Не е ли възможно да разгледаш изпитателно бъдещето си още в началото? Не след като си го изживял. Не във вълшебен кристал, нито пък с фантастична машина на времето. — (Признавам, едва сега долових смътно, че „приказливостта“ на стареца има определена цел.) — И не клати глава! Не ми казвай, че не е така!

— Аз… — промълвих, сякаш бях пуснал същата безобидна плоча. — Не съм си клатил главата… Тоест поклатих я, за да разберете, че…

— Разбирам, разбирам! Обаче забелязах, че ме прекъсваш, без да ми съобщиш нещо.

Не повиши тон, обаче едва доловимо напрежение или може би само промяната в стила и насмешливия блясък на очите показваха, че бях успял да ядосам и него.

— Развълнуван съм, другарю академик.

— Какъв кибернетик си ти! — продължи да напада Погор. — Информацията за молекулите, необходими за възпроизводството на човека, възлиза на около 10 на 25-та степен бита 1 1 Бит, единица за измерване количеството на информацията. Б.а. , а ти едва успя да нанижеш няколко клети бита, ако могат да се нарекат така възклицанията, които имах честта да слушам. Казваш, че си развълнуван. Хм! Какво е могло да те развълнува? Искаш да си отидеш оттук! Лесно е за казване. Между другото свободен си да тръгнеш, когато искаш. Обаче ще ме натъжиш…

Почувствувах се извънмерно смутен. Този достопочтен учен, който в началото ми се стори малко смешен, се оказа по-ловък от двамата директори, отклонили живота ми в нежелана посока. И защо ще го натъжи моето заминаване?

— Нямам… — продумах, обаче той ме прекъсна.

— Имаш! Не разбираш защо би ме натъжило твоето заминаване. Ще ти кажа, че аз пожелах да дойдеш при нас.

— Без да ме познавате?

— А, възвърна се гласът ти! Е, добре, познавам те. Дори не можеш да си представиш колко добре те познавам! Донеси ми, моля те, папката от бюрото. Да, онази, която взе от рафта. Благодаря. Виждаш ли какво пише тук? „Лични документи“. Отварям я и…

С движения на фокусник отвори тежката папка, извади един плик и ми го показа.

— Михня Бърла! — прочетох удивен.

— Да, тук е записана малката ти научна биография. Зная всичко, което е съществено. Бележките, получени на изпитите; работите ти в института; знам също, че имаш страст към ултрамикроминиатюризирането.

— Но защо са ви интересували тези неща, лишени от…?